Минавам по един и същ път почти всеки ден в продължение на две години. Пътят е покрай един жив плет, нищо особено, затова и не се заглеждам в него много. Но веднъж, не знам какво ме накара да погледна зад зелената стена и видях големия червен цвят на розов храст. Изключително изоставена и неподдържана роза, но самият й цвят беше огромен и уникално червен. И не беше само един, беше отрупана с цветове. Големи сочни червени цветове.
Замислих се колко ли хубаво ухае? Пренесох се в спокойствието на успокояващия й цвят. В безвремието на благоуханието й.
Колко ли често ни се случва да подминем нещо такова? Красиво, вдъхновяващо, успокояващо и дори в своя хаос- божествено и съвършено. Колко сме погълнати от малките дребни, гадни ежедневности, че забравяме да погледнем извън рамката на момента.
Забравяме да погледнем през плета и стената на собствените ни мисли.
Дребнавостите са погълнали ежедневието ни дотолкова, че спираме да виждаме и себе си. Мечтаем за това да бъдем безгрижни както, когато сме били деца, за това всичко да е така както го виждаме в рекламите на
щастливи хора. Гледаме по цял ден екраните на телефони, компютри и
телевизори и сякаш се пренасяме в мечтите си или мечтите, които някой друг иска да видим. Мислим си, че сме свободни, но сме закотвени в плитките води на своите програмирани мечти и дори не се усещаме, че въобще не е дълбоко а и да вдигнем котвата няма да отплаваме на никъде.
След определена възраст безвремието в душата ни постепенно се замества с
рутината на ежедневието ни. Бързаме да станем за работа, да хванем автобуса или да заредим колата, пак за да отидем на работа. Повече от половината ни живот минава в това да сбъдваме мечтите на шефовете си, а дори не осъзнаваме, че зад плета може да седи очарователната роза с тежки червени цветове и ни подканва да усетим аромата й.
Днес пак минах от там и видях, че не е само един храст. Имаше вплетени още две или три рози в три бора, които са един до друг. Естествено зад плета се виждат само боровете, но те са големи и високи и скриват малките красиви храстчета. Всъщност вплетените в тях рози бяха изключително големи, отново със същите тежки червени цветове, но боровете са твърде огромни и покрай тях храстчетата наистина изглеждат мънички и неразпознаваеми. Явно, за да се видят, човек трябва да знае, че са там.
Все едно си попаднал в друг свят, сякаш някакво безвремие. Три рози скрити от
рутината и безразличието под сянката на големите дървета.
Приказка или друга реалност.
Макар и само подминавайки ги за няколко секунди усещаш, че се пренасяш в
спокойствието, обгръща те красотата им и усещаш блаженството на красивият им тежък червен цвят.
Денят, в които аз вдигнах очите си натам осъзнах какво се крие толкова близо до мен. Всеки ден минавам по този път и моментът да осъзная всичко това явно е бил тогава. Питам се колко ли още неща подминавам всеки ден и кога ли ще дойде моментът да видя и тях?
Мечтая си за аромата й.
автор: Златина Баракова
Ако обичате да разказвате истории, имате вдъхновение и интересен непубликуван текст, който искате да споделите с повече хора - можете да ни го изпратите тук!
НАЗАД