Един ден звъни телефонът. За мен е. Вдигам слушалката и един до болка познат глас ми казва:
– Излез навън, имам подарък за теб.
Изскачам зарадван на улицата и намирам подаръка - прекрасна каляска, спряна точно срещу входа на дома ми. Каляската е от полирано орехово дърво, с бронзов обков и бели керамични фенери. Всичко е изключително изискано и елегантно, много шик. Отварям вратичката на каляската и се качвам. Голямата полукръгла седалка, тапицирана с тъмночервена коприна, и белите дантелени пердета, придават аристократичен вид на купето.
Настанявам се и установявам, че всичко е било изработено специално за мен: предвиденото пространство за краката, ширината на седалката, височината на тавана… Много е удобно и няма място за никой друг. Тогава поглеждам през прозореца и виждам ,,пейзажа“:
От едната страна е фасадата на къщата ми, а от другата е къщата на съседа ми… Казвам си: ,,Какъв прекрасен подарък! Колко се радвам, колко е хубаво…“. И се наслаждавам на момента.
След малко започвам да се отегчавам: гледката през прозореца така и не се променя. ,,Колко дълго човек може човек да наблюдава едно и също нещо?“, питам се аз. Постепенно се убеждавам, че подаръкът е безполезен.
Започвам да се оплаквам на висок глас и тогава минава съседът ми.
– Не виждаш ли, че на тази каляска нещо й липсва? – пита той, сякаш прочел мислите ми.
Поглеждам го въпросително, след което отмествам поглед към килимчетата и тапицерията.
– Няма ги конете – отговаря съседът ми още преди да съм го попитал.
"Затова виждам едно и също – мисля си, – затова толкова ми доскучава.“
– Вярно е – казвам.
Веднага отивам до конюшнята край градската гара и се сдобивам с два коня – силни, млади и буйни. Впрягам ги в каляската, качвам се отново в купето и извиквам:
– Дииий!
За моя изненада, пейзажът става прекрасен, необикновен и неспирно променящ се. Но след малко чувам трясък и забелязвам, че в една от стените се е повила пукнатина.
Конете сега препускат по неравни пътища, минават през всички канавки, качват се на тротоарите, водят ме из опасни квартали. Осъзнавам, че не мога да ги спра, че ме теглят накъдето им хрумне. В началото приключението ми доставяше удоволствие, но скоро си давам сметка, че става опасно.
Тогава виждам съседа, който минава наблизо с колата си.
- Какво ми направи! – извиквам ядосано.
- Трябва ти кочияш! – изкрещява той в отговор.
- Така е - казвам.
С големи усилия и с малко помощ успявам да удържа конете и решавам да наема кочияш. Провървява ми скоро намирам подходящ човек. Той е сериозен и благоразумен, а по лицето му съдя, че няма чувство за хумор, но си разбира от занаята.
Няколко дни по – късно започва работа. Струва ми се, че вече съм готов истински да се порадвам на подаръка. Качвам се в каляската, настанявам се удобно, подавам глава през прозорчето и казвам на кочияша къде искам да отида.
Той подкарва конете и всичко друго е под контрола му. Той решава коя е подходящата скорост и избира най-добрия път. Аз седя в купето и се наслаждавам на пътуването.
В днешния забързан свят често забравяме холистичното разбиране за човека и залитаме в различни крайности. Или се грижим предимно за тялото си, или за мислите си, или пък изцяло се отдаваме на работата си. Така неизбежно се появяват различни дефицити, които спират развитието ни и избуяват на повърхността под различна форма - депресия, нервност или пък апатия. Забравяме, че персонажите от алегорията за каляската живеят във всеки един от нас и трябва да се грижим за тях. Ние сме каляската, конете и кочияшът по време на целия си път, тук на земята. Каляската е нашето тяло, конете отговарят на желанията ни, а кочияшът на разумът ни. Можем да тръгнем по истинския си път само ако разберем, че всички ние сме тялото, чувствата си, главоболието си, апетита си, желанията си, своя опит ...
Из „Пътят на самозависимостта“ на Хорхе Букай
НАЗАД