Най-голямата мечта и цел на обикновения корпоративен плъх – дългият платен отпуск – често може да се окаже най-големият му кошмар. А и мъдри хора бяха казали, че няма по-голямо разочарование от сбъднатите мечти.
Мнозина навярно вече са се убедили в това, че да си свободен за повече от максимум седмица, може да бъде пагубно за психичното ти здраве. Не е истина какъв автогол си вкарваме със заблудата, че „най-хубаво си е дълга почивка“. Ето защо:
Живееш в грозната илюзия, че „сега имаш време за всичко“
Дългоочакваният ден, в който вече си свободен, е настъпил. Точно в този момент настъпва и илюзията, че имаш време. Да сложиш в ред дома си, да прочетеш книгите, които искаш да прочетеш, да изгледаш филмите, които ще променят живота ти... Да караш кънки или колело...
Тази мисъл те успокоява, в следствие на което по цял ден висиш във фейсбук и ядеш останки от кашкавал в хладилника, по вида на който не можеш да прецениш дали е стар или деликатесен.
Мързи те зверски. Което пък те потиска. Но е по-силно от теб. В един момент започваш да осъзнаваш, че времето изтича и след броени дни си на работа, в следствие на което решаваш, че няма да правиш нищо друго, освен да бездействаш, тъй като „имаш нужда от почивка“.
Гледаш филми, нито един от които не променя живота ти, което тотално те срива.
Всичките ти приятели те дразнят и отегчават...
Meчтаеш за момента, когато най-сетне ще имаш време да се видиш с приятелите си. Оказва се, че по-адекватните от тях са на работа, за разлика от теб. Тъй като са сериозни хора. Останалата част виждаш толкова често на фона на интензитета, с който общувате принципно, че осъзнаваш какви боклуци са и спираш да имаш желание да общуваш с тях завинаги. Изпадаш в тежка интровертност на духа, граничеща с признаци на клинична депресия.
... Или откриваш, че нямаш приятели.
И този вариант съществува. Организираш забавни вечеринки с бордови игри и хапване у дома, които са посетени от по двама души. За посочените подозираш, че са го закъсали тежко и идват само заради безплатния алкохол. Останалите обещават да ти звъннат, но не го правят, заради което решаваш, че може би в крайна сметка проблемът е в теб. Сбогуваш се с илюзията за истинското приятелство след завършване на гимназия и решаваш да се отдадеш на хобито си...
Осъзнаваш, че нямаш и хоби. Нито пък интереси. Или воля.
Да, хобито. Всъщност, излиза, че това, което те крепи в живота, е работата ти от 9 до 6 и всичко друго, което си си мислил, че носиш като потенциал в себе си, е поредната празна химера. В крайна сметка не знаеш какво искаш от живота, нищо не те интересува, имаш нужда някой да ти делегира отговорност или да ти даде посока, тъй като чиновническото ти мислене избуява с всеки следващ ден, а липсата на инициативност и въображение за поемането на юздите на случващото се с теб ескалира прогресивно.
Започваш да мислиш за смисъла на живота.
Това е най-лошото от всичко. От ниво „аз управлявам съдбата си“ за седмица преминаваш на ниво „май трябва да отида на врачка, чух, че имало евтина в Костинброд“.
Лашкаш се между Хорхе Букай, Фройд, Алена и хвърляне на ези-тура, нито едно от които не ти носи чувство на вътрешен комфорт и усещане за стабилност. Накрая осъзнаваш, че всичко е безсмислено и светът навярно скоро ще свърши, което, парадоксално, в известна степен те успокоява.
Сдобиваш се с домашен любимец и съжаляваш. До живот.
След дни наред, прекарани в бездействие и пагубни размисли, стигаш до извода, че си егоист, който мисли само за себе си и паразитира над планетата Земя. Решаваш да допринесеш с нещо за света, да инвестираш смислено енергия някъде, вместо да я похабяваш. Ето защо си взимаш куче, като вярваш, че това ще те направи по-добър човек.
Разбира се, грешиш. На първата седмица осъзнаваш, че животът ти повече никога няма да бъде същият, и то не защото си гледал филм, а защото мразиш кучетата и изобщо не си готин.
Фалираш.
Когато ти писне да си седиш вкъщи, пазаруваш излишни вещи, в следствие на което оставаш без една стотинка 10 дни преди заплата. Звъниш на родителите си, които ти казват, че „целата ти работа е такава“ и започват да ти вменяват чувство за вина относно това как може при такъв дълъг отпуск нито веднъж да не отидеш да ги видиш. От тези порицания ти става рязко лошо и минаваш на картофи, ориз и изобщо такива евтини и силно въглехидратни храни (барем спестиш някой лев), резултатът от консумацията на които не закъснява.
Ставаш дебел/а.
Ето това е триумфалният завършек на всеки един дълъг отпуск, особено през зимата. А резултатът си личи и лятно време на плажа, разбира се. Шкембе, сланина, паласки, целулит. Успокояваш се с мисълта, че всички слаби и добре сложени хора са зли. Че природата е справедлива, защото на едни е дала акъл и добро сърце, а на други – хубаво тяло, което ще завехне с годините. Разбира се, това е абсолютна глупост, в която няма никаква логика, но ако не поддържаш тази измама в главата си, рискуваш да се споминеш от мъка на млади години. А и с този холестерол...
Връщаш се на работа и това тотално те довършва.
Първоначално колегите ти не могат да те познаят. После им става неудобно и те черпят с шоколадови бонбони, а ти решаваш, че ти се подиграват. Отнема ти цяла седмица да свикнеш с работната среда, а ранното ставане забива последния пирон в ковчега на предишното ти аз. Вече нищо не е същото. А ти имаше всичко.
Решаваш да започнеш втора работа, така че никога повече да не останеш сам с мислите си. Или с кучето, което мразиш (и не си виждал от няколко дни). Животът все пак продължава. И всичко потича в определено русло. Докато един ден не се събудиш на 60 г., разбирайки, че от днес вече няма фейсбук и албумът с единствената екскурзия в чужбина, на която си бил, е безвъзвратно изчезнал в небитието...
НАЗАД