Хайде, чао.
Ще се чуем.
Разделяме се.
Но все още усещам парфюма ти.
И вървя леко усмихнат.
Толкова неща искам да ти кажа.
Веднага си изваждам телефона.
И започвам да ти пиша.
Кавички.
Беше ми доста хубаво.
Ама наистина.
По-красива си отколкото очаквах.
Много, много по-красива.
Знам, нелепо звучи.
Но щом успявах да те разсмея.
Се чувствах повече от велико.
Ужасно приятно е, когато се смееш.
Дори ми харесва как мислиш.
И разсъждаваш.
А това е безумно рядко срещано в наши дни.
Да...
Сега се сетих.
Нито веднъж не си погледнах телефона.
И със сигурност не съм се сещал за някоя друга.
В бара имаше десетки хора.
По улиците стотици.
Но не мога да си спомня нито едно лице.
Защото май съм гледал само теб.
Има и още.
Когато след второто питие.
Започнахме да се гледаме.
От значително по-къса дистанция.
Това беше по-силно.
И въздействащо.
От което и да е докосване.
Вярно, това е просто една среща.
Но някак си чувствам.
Че има в теб има нещо по-различно.
Май си ти, да знаеш.
Онази.
По-специалната.
Която пренаписва всички досегашни планове.
И неусетно започва да присъства в тях.
Стига, откачено е.
Твърде рано ли ти казвам всичко?
Прекалено странно ли е?
Вярваш ли в любовта от пръв поглед?
А в съдбата?
Кавички.
Глупости.
Представяш ли си да ти призная всичко това?
Ще ме помислиш за луд.
И сигурно ще си права.
Но пък...
Майната му.
По-добре да те вземат за луд.
Отколкото да премълчаваш толкова много.
Правилата на играта са да не се издаваш.
Но аз изобщо не понасям правила.
НАЗАД