Когато научиш нещо такова, първото чувство, което те залива, е шок. Емоционален, физически шок. Идеята, че това няма как да е вярно. Че такива неща не се случват на теб, на твоите познати. Че сега моментално ще вдигнеш телефона и те ще са там... Че той ще е там.
После идеята се закотвя в главата ти. Сядаш на масата, сипваш си чаша вино и гледаш в нищото. Осъзнаваш колко тъпо изглеждаш. Но това няма абсолютно никакво значение....
Животът не се отмерва с броя вдишвания, не се отмерва също така и с пътите, в които ти е спирал дъхът. Животът просто не се отмерва. По никакъв начин, с никакъв аршин. Животът ни е даден, за да го изживеем. И моментът, в който го осъзнаваш, е точно този, в който седиш тъпо и гледаш стената.
Идеята продължава да си стои в главата ти. Разпростряла е ръце и крака из целия ти мозък, подпряла се е от четири страни там и няма мърдане. Ти не гледаш вече стената, ти готвиш, режеш на дъската с механични движения нещо и се опитваш да функционираш. Притихнал си и чакаш...
Тогава идва втората вълна. Мислеше си, че си подготвен за нея? Не си. Никога няма да бъдеш. Изпускаш ножа, точно тогава, когато виждаш колко са бистри сълзите ти. Главата ти бучи, ръцете ти треперят и ти не чуваш и не виждаш. През мъглата от сълзи изниква неговия образ – подпрян на вратата на магазина, гледащ те преценяващо, с коси от разтопено злато, с очи, които сякаш ти бъркат в душата и я изтръгват. Омазан до ушите със сладолед, си седи там и те наблюдава:
- Кажи, Яни.
- Ради-и-и-и..
- Кажи, Яни!
- Какво правиш?
- Чета.
- Ради-и-и-и-и.
- Какво??
- Може ли да се измия?
- Препоръчително е.
- А?
- Марш на мивката!
Ставаш бавно от стола и се опитваш да прецениш на коя страна ще хукне. И никога не успяваш. Децата принципно имат рефлекси на диви животни. След 20 минути гонитба, една изпушена цигара, две скъсани гласни струни той влиза да се измие. Не защото ти си го накарала. Защото, чисто и просто, той така е преценил.
Жестоко е. Нечовешко е. Безумно нелогично е той да го няма. Не мога да използвам глагола, който се използва в такива моменти. Не мога да спрегна неговото име с този глагол. В моменти като този се чудиш – има ли наистина Господ? И колко точно извратен е той? Въпросът "защо" мига неистиво в главата ти, докато ти се давиш в сълзи:
- Изми ли се?
- .....
- Яни, изми ли се?
- ....
- Яни, ти чуваш ли какво ти се говори? Ради те пита изми ли се?
- Да.
Той беше просто такъв. Докато се обърнеш, вече беше отпрашил, на тротинетка, колело, скейборд, количка или просто тичайки. Така, както само той си умееше. Докато се усетиш, той се е промъкнал зад теб, изплашил те е, целунал те е, ухапал те е. Той беше цялата улица. И никога, никога няма да бъде същото.
Защото някъде над покривите на Главната във Влас звездите капят. Защото някъде, някъде далече от тук те има. И винаги ще те има. В погледа на майка ти, в косите на баща ти. В клоните, които още пазят твоето име, което всички ние крещяхме, когато направеше някоя беля. В името на моята неродена дъщеря. В спомените на всички нас.
Благодаря ти, приятелю.... Приятно тичане, някъде далеч от нас. Обичаме те!
НАЗАД