Много дълго време съм си мислил, че разделите винаги са като по филмите – мъжът и жената се разделят с усмивка, всеки тръгва към залеза и под звуците на някоя рок балада тръгват надписите за финал на историята. Виждал съм и много забавни картини, които ясно илюстрират, че мъжът е корав, със здрава броня и абсолютно никакви чувства. За съжаление, не е така и усещането, че любовта се изплъзва като пясък през пръстите, е нещо много болезнено. Мъжете рядко си позволяват да говорят за чувства, не плачат, защото не искат да бъдат слаби и стискат зъби до последната глътка въздух. И след като много емоционални моменти на силния пол остават скрити за женското око, бих искал да ги разкрия в следващите редове, доказвайки, че ние не сме роботи, които мислят само за секс и не могат да бъдат способни да обичат.
Без значение какъв е поводът за една раздяла, циркулиращите чувства винаги ще се връщат като бич в душата. Ще прекараме дълго време в празното легло, оставяйки място за нея, постоянно превъртайки серията от всички въпроси „Ами ако?“. Алгоритмите на душата не могат да смогнат с всичката информация, трудно преборват и потокът от емоции.
Колкото по-дълготрайна е една връзка, толкова по-силен е и онзи удар. Чувстваме се като хора, които са изгубили един крайник и се опитват да се изправят и да живеят отново нормално. Опитваме се да игнорираме загубата, да не се фокусираме върху фантомната болка и да се усмихваме. Споделянето не ни е най-силна част и затова тръгваме смело към пороците.
В този период от време животът наистина спира. И въпреки, че отдавна сме получили ключа за дома, все още се надяваме, че сме в някакъв лош сън и тя ще отвори вратата, сякаш се връща от разходка с кучето. Уви, това не се случва, а и много често се оказва, че зад тези четири стени все още витае споменът за нея като призрак. Осъзнаваме, че времето не може да помогне и няма да покрие белезите, то просто отпуска мъртвата хватка на гърлото и ни позволява да поемем още една глътка въздух, преди да дойде следващият удар.
И докато през деня можем да стискаме зъби, да се усмихваме и ревностно да пазим реномето си на силен мъж, който може да понесе всичко и в никакъв случай не иска да страда за една жена, вечерта е съвсем друга история. Тогава наистина губим контрол, викаме за помощ и съжаляваме – искрено! Първо съжаляваме за битовизмите, след това за всеки повишен тон, за изпуснатите нерви и дори за абсурдите, които са идвали един след друг. Искаме да връщаме времето и да спрем лудостта, която е буйствала, искаме да покажем точно къде води всичко това, но не можем. Проклинаме тихо следващия ден и тръгваме отново в същата рутина.
Чакаме раните да се затворят, пазим надеждата, че и на нашата улица ще изгрее слънце и се опитваме да стоим с вдигнат гард. Съдбата винаги има чувство за хумор и преплита отново пътищата ни. Тогава се борим отново със себе си, готови сме да се молим за втори шанс, но не го правим. Усмихваме се, казваме, че сме добре и всячески се опитваме да избягаме и да не позволяваме на сърцето ни да усети, че срещу него стои съществото, което държи ключа на щастието. Всички отговори на онези въпроси, които сме задавали – точно сега не можем да позволим и най-малката надежда.
Минава ли това? Не. Научаваме се да живеем с него, опитваме се да не обръщаме внимание. Погребваме всеки спомен някъде дълбоко в съзнанието и се надяваме, че никога повече няма да се върне. Бихме ли казали какво чувстваме? Не. Не ни е позволено да показваме такива емоции.
НАЗАД