Не обичам да говоря за личния си живот и много рядко споделям със света подобни случки, но просто не мога да не разкажа за един от най-удивителните хора, които някога съм срещал. Действието се развива на 04.09.2015 г., някъде около полунощ. Харесва ми да се возя с метрото в късните часове, защото освен, че стигам бързо, винаги е ужасно спокойно. Има известна доза романтика в това да си сам на обикновено претъпкания перон. Чаках последния влак на станция „Г. М. Димитров“ за посока центъра. В далечината на тунела старата съветска мотриса си показа двете очи и шумно забави своя ход, за да качи последният си за вечерта пътник. Винаги избирам да се качвам в най-празния вагон. Настаних се на леко съдраните и надраскани седалки, а срещу мен седеше мъж на средна възраст, на когото много му личеше, че не е от тук. Не толкова, защото разлистваше объркано карта на София, а главно заради излъчването му. Нямаше българска физиономия, така да се каже. Стори ми се интересен, но не беше възпитано да го зяпам, затова си гледах в телефона, докато слушах как той се бори с картата. След една-две спирки ми стана неловко що за кютук съм и реших да го заговоря.
- Извинете, имате ли нужда от помощ? - Той ми се усмихна и отговори на английски, че не ме разбира, но много би се радвал на малко помощ.
- Накъде сте тръгнали? - Попитах аз.
- Искам да стигна до хотел Хилтън, но изобщо не мога да се ориентирам. Откакто се качих в метрото ви се опитвам да разбера на какъв език съобщават станциите. Предполагам, че първият е български. А вторият?
- А, вторият е английски. - Никога не са ме гледали толкова озадачено.
- Ама наистина ли?!
- О, наистина, заслушайте се. - На следващата спирка чужденецът наостри уши съсредоточено и после се хвана за главата.
- Това вярно е английски!
- За да стигнете до Хилтън, трябва да слезете на станция ”Сердика“ и да се прикачите на другата линия, но вече е късно и има опасност последният влак за там да е минал.
- Лошо. Тогава какво е най-добре да направя? Да взема такси отнякъде?
- За толкова къса дистанция или няма да има кой да ви качи, или като ви чуят, че сте чужденец ще ви разходят из цяла София, за да ви оставят на километър от мястото, на което сте се качили. Аз така и така отивам в тази посока. Ще слезете с мен на станция „Сердика“ и аз ще ви заведа до хотела. Тамън ще може да се порадвате на българското Шанз Елизе. На петнадесетина минути пеша е, предполагам ще ви е интересно. - Той се трогна и опита да ми откаже, защото му било неудобно да ме разкарва, но в крайна сметка се съгласи. Реално и аз отивах натам и ако просто го бях упътил, вероятно щяхме да вървим един до друг, което щеше да е в пъти по-странно.
Запознахме се официално. Човекът се казваше Патрик Матюс и бе родом от Минесота. Зъболекар по професия и щастливо женен с четири деца. Отдавна мечтаел да разгледа Европа и най-накрая се решил на това пътешествие. Не ми се стори уместно да го питам защо пътува сам, но предположих, че именно това е една от причините да е щастливо женен – защото не го спират да прави такива неща. Бе кацнал от Цюрих, което се оказа прекрасно, защото награди дружелюбността ми с най-вкусния шоколад, който някога съм ял. Да, знам, че не е хубаво да взимаш храна от непознати, но как да откажеш гощавка с швейцарски шоколад?! Щом застъпихме на Витошка, Патрик си извади развълнувано телефона. Предвид, че му я представих за българското Шанз Елизе, вероятно имаше завишени очаквания, но така и не успя да се впечатли особено от забележителностите. Фонтанът доста го шокира, но го излъгах, че това са само излятите основи за бъдещ мащабен проект, защото честно казано ме беше срам да призная, че вече е в завършената си форма. Добре де, малко пресолих манджата и се изхвърлих, че ще минем по българското Шанз Елизе. Трябваше да му кажа, че това е просто „главната“, така щеше да е доста по-акуратно. Като че ли най-странно му стана от необичайното разпределение на хората по заведенията.
- Защо в онова заведение хората бяха на по 2 сантиметра разстояние един от друг, а останалите са почти празни? Какво му е специалното? Да не дават безплатни питиета? – Попита той, дълго след като бяхме подминали най-гъзарското капанче. А сега де? Нямам логично обяснение защо от 40 заведения на Витошка, които почти не се различават по нищо, две са пълни до горе, а другите са полупразни.
- Там е модерно, а българинът много държи да е модерен. Един вид е въпрос на чест. Ако седнеш да ядеш някъде другаде, сякаш си по-малко човек от останалите. Трудно е да се обясни, още по-трудно да се разбере. С времето спира да бие на очи. – Мисля, че ако започнех да му разказвам за светските ни разбирания, щях да му направя шах не с пешката, а с плочка за домино, но да не злословя. Нека, доколкото е възможно, да си остане с хубави впечатления. Щом се озовахме при оградите на НДК усетих, че спътникът ми изпитва лек уплах. И нормално, паркът приличаше на бомбардиран.
- Спокойно, не се намираме във военна зона, ремонти се правят. Ако се задържиш за около половин година ще стане много хубаво, ще видиш. – Помисли си, че се шегувам. И на мен ми се искаше да се шегувах. Многократно се налагаше да послъгвам за различните извращения, които се виждат навсякъде из центъра. Сякаш всяко изречение ми започваше с „По принцип не е така!“
Докато подминавахме билетния център нещо ми направи впечатление. Досега не бях забелязал, че на дясната си ръка Патрик имаше татуировка на отрязан дънер. Виждал съм всевъзможни татуировки на дървета. Страховити, изящни, такива с отлитащи от тях птици, но никога не бях попадал на татуировка на дънер. Знам, че не е редно да се пита за символиката на татуировките, но в случая не се сдържах и полюбопитствах.
- О, това е доста дълга история.
- Нищо, искам да я чуя.
- Преди много години в двора на родителите ми имаше огромен дъб. Тогава нямахме смартфони и таблети, и игрите бяха предимно навън. Безброй лета съм си играл под сянката на това величествено дърво. Дори на един от масивните му клони бе закачена люлка. Прекарвах страшно много време под дъба. Може да се каже, че точно там се подготвих за влизането в колежа. Излишно е да ти го казвам, но това ми бе едно от най-скъпите места на младините.
- Но са отрязали дървото и си си направил татуировка в негова чест? – Леле, тоя е абсолютно шашав, дано не ме хвърли на булеварда от Моста на влюбените.
- Не точно. Когато завърших колежа трябваше да се върна при родителите си, докато успея да си отворя кабинет и стана самостоятелен. Щом излязох за пръв път на двора, установих, че дъбът е бил отсечен. На негово място имаше само един дънер. Казаха ми, че дървото било нападнато от термити и затова се наложило да го отрежат. Отказах да приема, че с това дърво е свършено. Щом корените му бяха там, значи можеше отново да порасне. Бях решен да направя всичко възможно това да се случи. Разбира се, всеки към когото се обърнах за помощ ми каза, че съм луд и че това е невъзможно. Щом дървото било отрязано, нямало как да израсне отново. Но аз съм ужасно твърдоглав човек. Изчетох всичко, което можеше да се изчете по темата. Никъде не пишеше, че подобно нещо е правено преди. Но аз вярвах, че е възможно. Че защо не? Малко ли по-странни неща са се случвали на този свят? Поръчах специални торове от Франция и Белгия. Разкопах всичко около дървото и подхраних корените му. В сухите дни дори го поливах, а повечето съседи ми се подиграваха. Родителите ми започнаха да се притесняват за мен, но това не ме отказа. Бях убеден, че може да стане и не спирах да вярвам. Така една сутрин, когато отидох да поливам дънера, видях от него да се подава малка фиданка. Не мога да ти опиша емоциите, които изпитах. Всеки ден фиданката растеше още и още. Някои се опитаха да ме убедят, че това е съвсем друго дърво, но фиданката никнеше точно от дънера на моя дъб! – Първоначално и аз си помислих, че Патрик е луд. И как иначе? Разказваше ми за дънер, който собственоръчно е съживил. Беше направо баснословно, но той разказваше историята с такава жар, че в даден момент не просто му вярвах, а се надявах да е истина.
- И какво стана накрая? – Той се ухили самодоволно, след което се разрови в раницата и измъкна от нея албумче със снимки. Започнах да го разглеждам. Беше документирал целия процес. Разкопаната почва около корените, първата поява на малката фиданка, как тя расте и стига чак до рамото му. На последната снимка дъбът бе гигантски, а Патрик значително по възрастен. За един от дебелите клони на новия - стар дъб бе вързана люлка, на която се люлееше синът на Патрик. Е, не е истина просто! Гледах го изумено и с висящо чене.
- Татуировката е за да ми напомня, че всичко е възможно. Ако вярваш достатъчно силно и ако го желаеш чистосърдечно. Но най-вече, ако не се отказваш. - Бяхме пристигнали пред Хилтън. Той ми стисна ръката и извади портфейла си.
- Не, моля ви, не е необходимо, за мен беше удоволствие. – Не извади от него пари, а едно ламинирано листо, предполагам откъснато именно от въпросния дъб, и ми го подаде.
- Подарък за спомен, че да не трябва и ти да се татуираш. – Не знаех какво да кажа. Само взех листото и го прибрах в моя портфейл.
НАЗАД