Астрид Линдгрен е забележителна личност. Тя не е била само талантлив разказвач на приказки, но и истински борец за справедливост. Тя не се страхувала да говори и когато го е правела – останалите са слушали. През 70-те години физически наказания били обичайна част от възпитанието на децата. Но Астрид силно вярвала и била дълбоко убедена в тяхната вреда за формирането на психически здрава личност.
През 1978 г. на церемонията по връчването на престижната Награда за мир в Германия тя произнесла реч, която е добре позната в цял свят. Тогава с простички думи обяснила, че корените на агресията, завладели нашия свят, се развиват в ранните етапи на нашия живот – в детството.
И децата, получили първия си урок по насилие от родителите си, вярват, че само с негова помощ могат да решават проблемите си. Представяме ти части от нейната удивителна реч, след която Швеция се превръща в първата страна, която забранява физическото наказание при децата.
„Откакто ние, хората, живеем на тази планета, животът ни е изпълнен само с насилие и войни, а крехкият мир, който понякога съществува, е постоянно под заплаха.
Не е ли време да се запитаме дали няма някакъв изначален недостатък в човешкото положение, който постоянно ни тласка към насилие? Всички желаем мир. Има ли някакъв начин за всички нас да се променим из основи, преди да е станало твърде късно?
Смятам, че сме длъжни да започнем от основата - от децата. Днешните деца един ден ще управляват този свят, ако изобщо е останало нещо от него. Те ще са онези, които ще вземат решения, засягащи войната и мира и обществото, в което ще искат да живеят – дали ще искат общество, в което насилието продължава да расте, или ще предпочитат онова, в което хората живеят в мир като братя.
Спомням си колко шокирана бях, когато в ранна възраст осъзнах, че хората, които управляват съдбата на нашите държави и на света не бяха никакви богове с изключителни възможности и божествена проницателност. Те бяха просто хора със същите човешки слабости, които имах и аз. Но те имаха власт и във всеки един момент можеха да вземат най-значимите решения въз основа на някоя прищявка, която им е хрумнала в този миг.
От това можем да направим един извод – съдбата на света зависи от отделни личности. Тогава защо те не са добри и разумни? Защо има толкова много хора, които не искат нищо друго, освен насилие и власт? Злото вродено ли е за някои хора?
Не мога да повярвам в това и все още не мисля, че е така. Интелигентността и интелектуалните сили са вродени, но децата не се раждат със семенца, които по начало са добри или лоши. Тези, от които зависи дали детето ще се превърне в топла, открита, доверчива личност със склонност към обществени взаимоотношения, или закоравял, деструктивен вълк единак, са хората, които са го „довели“ на този свят и които могат да го научат какво е любовта – или да не успеят. Човек учи само от хората, които обича. Дете, което е заобиколено от любов и което обича родителите си, се учи как да се отнася с любов към цялото си обкръжение и запазва това отношение през целия си живот.
Бих искала да кажа на всички, които вдигат за по-строг подход и по-стегнати юзди, какво ми разказва веднъж една стара дама. Тя била млада майка в дните, когато хората все още вярвали в приказки като „Ако пожалиш пръчката, разваляш детето“ – или по-скоро тя не вярвала наистина в това, но един ден, когато нейното малко момче направило някаква беля, тя решила да му хвърли един здрав бой, за първи път в живота му. Тя му казала да излезе навън и да намери подходяща пръчка или тояга, с която да го набие. Малкото момче било навън доста дълго време. Накрая то се прибрало цялото в сълзи и обявило: „Не успях да намеря пръчка, но ето ти камък, който да хвърлиш по мен“.
В този момент майка му също избухнала в сълзи, защото внезапно проумяла как изглеждала ситуацията от гледна точка на малкото ú момче. Вероятно то си е мислело: „Мама иска да ме нарани и може да го направи като хвърли камък по мен“.
Тя го прегърнала и двамата, плачейки, прекарали известно време така. След това тя сложила камъка върху рафт в кухнята и той останал там, за й напомня постоянно за обещанието, което си била дала в този момент: никога насилие!
И все пак, ако отглеждаме децата си без насилие и им отпуснем юздите, ще създадем ли нов вид човешко същество, което ще живее във вечен мир? Само авторите на детски книги могат да са така простодушни, че да вярват в подобно нещо! Знам много добре, че би било утопия. И разбира се, има толкова много неща в нашия беден, болен свят, които също трябва да се променят, ако искаме да постигнем мир. Но в този момент, въпреки че не бушува война, има толкова невероятно много жестокост и насилие и потисничеството в света продължава; и нашите деца със сигурност не са слепи за него. Те виждат и чуват и четат за него всеки ден и без съмнение ще повярват, че насилието е естественото състояние на нещата. Най-малкото, което можем да направим, е да им покажем чрез собствения си пример в нашите домове, че има и друг начин да живеем.
Може би ще е добра идея всички да имаме по един камък върху кухненския си рафт, който постоянно да ни напомня нас самите и на нашите деца: никога насилие!“
НАЗАД