Излишно е да го казвам, но това също е действителна случка.
Близо седмица, след като трябваше да скачам полугол от терасата, за да се спася от правосъдието на Стефка, кротко си лежах вкъщи и четях новия роман на Розамунде Пилхер. Самоковската секира още си стоеше забита дълбоко в стената, въпреки всевъзможни опити да я извадя. Може би е омагьосана като Ескалибур и само специален търнокоп би могъл да я премахне. Бях потънал във вихрушката на невъзможната любов в книгата, когато на вратата се позвъни. След гостуването на Стефка, имах навика да държа почти всички лампи изгасени и да ходя безшумно като Елмър Фъд, когато опитва да отстреля Бъгс Бъни. Надникнах през шпионката и видях любимите ми главорези, облечени със смокинги. Отворих им, тъй като нямах желание да влизат заедно с вратата.
- Добър вечер, много ни е драго да ви видим! Бихте ли бил така добър да се облечете официално и да дойдете с нас? - Каза къдравият.
Прозвуча като покана, но очите му казваха друго. Нямах голям избор, затова нахлузих едни шпицарки, сакото от бала и тръгнах.
- Насам, моля. - Подкани ме бръснатият. - О, благодаря, за пръв път излизам от входа на блока си, съмнявам се, че щях да намеря изхода. - Още им бях леко сърдит, тъй като наистина ми излязоха синини.
Пред кооперацията чакаше лимузина от времето на президентския мандат на Рейгън, като нищо взета под наем за вечерта от Киро Скалата. Щом потеглихме, шофьорът пусна Джаз ФМ, където Кени Джи свиреше съблазнителни ритми на саксофона си. Сложих ръка на коляното на 8-битовия къдрав човек до мен и закачливо му намигнах.
- Един танц? Той ми се усмихна със стъклен поглед. Предполагам си представи епизода на Игра на тронове, в който Планината разпиля зъбите на Червената усойница като кутийка тик-так.
- Може би по-късно.
Пътувахме дълго и въпреки пасивно агресивната атмосфера, се унесох и заспах. Когато ме събудиха и слязох от лимузината, ми се струваше, че тепърва започвам да сънувам. Бях стъпил на дебел червен килим, който водеше право към напълно осветения космически кораб на Бузлуджа. Щом се приближихме до зданието, видях огромен транспарант с надпис "ROJDENIQT DEN NA MITIO PI6TOVA". Дали е възможно да ме водят тук, защото се присъединих към събитието във Фейсбук?
Щом прекрачихме прага, пред мен се разкри същинска картина на Салвадор Дали. В центъра имаше голяма сцена, където стъпил върху един роял, пееше Веселин Маринов. Вместо маси, многобройните гости бяха настанени в джакузита, а между тях азиатки на ролери разнасяха ордьоври с кебапчета и авокадо. Бате Веско заби няколко парчета и след него на сцената излезе Митьо. Издокаран с лачен костюм с тигрова щампа, който предвид размера си, вероятно през останалото време от годината се използваше като покривало на Запорожец или тепих за мазни борби в Арбанаси. За да мога максимално автентично да предам част от стремглавия му монолог, ще избягам за малко от граматиката.
- Здравейте,приятели,на,Митьо,Пищова,най българският,българин,човекът,на,народа,добре,сте,ми,дошли,на,рождения,ми,ден,много,да,са,забавлявате,много,да,ви,е,хубаво,живи,и,здрави,да,сте!
Щом Митьо приключи с поздрава към гостите, се появи Драго Чая със слушалка с микрофон, сякаш до преди малко бе свирил мач от Шампионска Лига. Ама разбира се, нямаше как рожденият ден на Митьо да мине без конкурс за красота. Не си спомням как точно го анонсираха, но обезателно името напомняше за разписание на пътнически влак. Мис София-Пирдоп-Калофер-Айтос-Бургас. Подпрях се до едно джакузи и следях с интерес. Имах огромни очаквания, но... нека просто кажем, че жените, които не ме превъзхождаха по ръст и килограми, ме превъзхождаха по окосмение. Докато течеше конкурса, един мъж ме заговори.
- Аз май ти дължа извинение.
- Познаваме ли се? - За пръв път го виждах.
- Нещо такова, наскоро малко се гонихме из центъра.
- Гонили сме се из центъра ли? - Очевидно ме бъркаше с някого, тъй като нямах спомен да... Чакай малко! Набързо си го представих с минижуп и споменът ме застигна. Това е главатарят на травеститите, заради когото ме преследваха онази вечер! Отстъпих назад, но той ме спря и ми се извини няколко пъти. Казваше се Майкъл и травеститството му било просто хоби, иначе работел като часовникар. Свястно момче. След малко Драго започна да обявява последната участничка.
- Тя е от Самоков. - Хубав град. - Подхвърлих небрежно към Майкъл.
- Изучава тънкостите на маркетинга в УНСС. - Продължи Чая.
Горните ми клепачи неконтролируемо се насочиха към веждите ми.
- Моля за бурни аплодисменти за Стефка Замфирова!
"Не, не, не!" крещях на ум и веднага се изстрелях към тоалетните, за да се скрия. Влязох в една кабинка, заключих се и стъпих на казанчето. В съседство чух глас.
- Казвам ти, е, брат, договорено е! - Човекът говореше по телефона. - Влиза в сила още от следващата Олимпиада. Преди всеки опит на скоковете във вода, ще се чува на различен език "покажи на тия хора как са мяташ". Лично съм правил превода. Покажу на ово е братя сърбе како се фъргаш, спагети макарони скачони у ликуидо, еста демонстрадос де херманос скокос.
Надигнах се като сурикат от хралупата си, за да надзърна кой говори. Естествено, там Криско правеше дриско. Реших да си остана безшумно в кабинката и по принуда да слушам за плановете на илюминатите. Доста по-добра алтернатива от това да ме види Стефка. Когато излязох от тоалетната, конкурсът беше приключил и почти всички си тръгваха. Не че ми имах зор да стоя още, но ми се стори, че партито свърши твърде рано. Оказа се, че било много скъпо да се наеме совалката за цялата вечер и затова купонът бил толкова компактен. На изхода симпатични момичета раздаваха торби с подаръци. Взех моята, преструвайки се, че съм над тези неща, но нямах търпение да разбера какво има вътре. А там имаше кило брашно, кило захар, пакет с макарони и ключодържател с лика на Митьо.
Дойдох с лимузина, но от нея вече нямаше и следа. Всички се качваха по колите, а аз висях, сякаш са забравили да ме приберат от училище. От автобус с надпис "Случаен превоз" ми подвикнаха.
- Накъде си?
- Вие накъде сте?
- Отиваме да си допием! - По принцип бих отказал да участвам в най-старата българска традиция, но нямаше друга транспортна алтернатива. Щом се качих, насилствено в ръцете ми бяха поставяни шотове със странна напитка, която със сигурност е била сварена в нечие мазе. Последният ми спомен от вечерта е как за осми път вдигаме тост в чест на Митьо.
На сутринта отварям очи и в полезрението ми попада Стефка. С корона на главата. За щастие спеше. Надигнах се на лакът, за да видя къде са ми дрехите и да се измъкна по най-бързия възможен начин. От другата страна на миската лежеше Майкъл.
Мамка му.
Много сме щастливи, че текст на нашия автор Димитър Калбуров бе избран за Пощенска кутия за приказки. Вижте видео тук:
Обновена - 22.12.2014 г.
НАЗАД