Само ако знаеше...

Ако можеше да чуеш гласът ми през вятъра, щеше да знаеш, че ми липсваш.

Ако можеше да усетиш студените капки дъжд, щеше да знаеш, че сърцето ми без теб е също толкова студено.

Ако можеше да вкусиш горчивината на залеза, щеше да знаеш какъв е вкусът и на моите сълзи.

Ако можеше да виждаш и в непрогледен мрак, щеше да знаеш и колко е тъмно зад моята усмивка.

Ако можеше....

Разстоянието ли е това, което ни дели или може би то ще ни направи цяло...
Утехата, че времето ще мине бързо ли ни крепи или реалността, че дните са безкрайни ни сломява.

Ще бъдеш ли същият... Или може би по - добър? Ще бъда ли същата...Или по - студена и от преди?

Въпрос след въпрос .... отговаря тишината.

Отдавна се отказах от очаквания, но не се отучих да се надявам. След малко, но наистина тежки разочарования, стоя отново на прага на нова любов.

С неописуем страх и треперещи ръце отварям вратите й - за да видя теб. И отново въпрос - ти ли си за мен?

Ти ли си несбъднатото желание, ти ли си пътят, по който ще поема, държейки ръката ти?

Ти ли си любов?

Ти ли си този, който ще чуе гласът ми през вятъра?

Ти ли си този, който ще знае, че дори и туптящо, сърцето ми може да бъде по - студено и от зимна нощ?

Ти ли си този, който няма да позволи очите да се пълнят с горчиви сълзи?

Ти ли си този, който ще ме накара да се усмихна отвътре?

Ти ли си любов?

Автор: Венеция Стоянова

НАЗАД