Когато днес се събудих с главоболие (причинено от тоновете документи, които ме чакаха на бюрото ми предната нощ) за пореден път си казах, че трябва да се науча да си лягам рано, като нормалните хора. Още неотворила очи, протегнах ръце в гардероба и слепешком извадих първото, до което пръстите ми се докоснаха. „Обичам тази тениска – казах си. - Тези джинси са доста удобни, ще свършат работа.“
Напоследък работата беше много, парите малко, а желанието ми да изглеждам спретната – съвсем липсваше. Косата ми не изглеждаше съвсем добре, поне така казваше огледалото. Прекарах от онези 5 минути, които всяка жена има поне веднъж в седмицата, в търсене на перфектната, по-скоро поносима за деня прическа. Вързах косата си на опашка, както правех винаги. 10 минути, които отделях всяка сутрин за очна линия. Същата спирала, сложена по същия начин. Изглеждах така, както всяко утро, преди да изляза за работа... като изключим дрехите.
С ведра усмивка и желание за успешен ден, прекрачих прага и се насочих към първата цел за деня – автобусната спирка. Мъжете ме блъскаха, докато слизаха и се качваха, никой не направи опит за очен контакт.
Не мъжкото внимание е това, което ме поддържа будна сутрин, но липсата му определено се забелязва. „Какво ми е?“ – запитах се. Погледнах надолу, джинсите добре очертаваха краката ми, а тениската с надпис „Уикендът е близо!“ намирах за някак забавна. Мъжете ме пренебрегваха така, сякаш бях досадната 10-годишната братовчедка, която трябва да наглеждат за целия следобед. Защо? Стилът ми не плашеше, а дрехите ми не бяха отблъсващи, бяха просто обикновени. Усмихвах се, както правех всеки друг ден, но нищо. Чувствах се някак невидима. И тогава си припомних предното утро...
Когато се събудих с главоболие и отново си казах, че трябва да се науча да си лягам рано, почувствах, че е един от онези дни, в които искам да изглеждам кокетна. Извадих от гардероба красив син панталон и бяла риза. Облякох ги и направих пред огледалото точно това, което направих и на следващия ден. Същата прическа, същия грим. Мъжете в автобуса ме гледаха чаровно. Някои нежно ме побутваха, докато слизат, само за да кажат „Извинете!“ с усмивка. Чувствах се като кралицата на деня със същото главоболие и лошо настроение като днес. Единственото различно бяха дрехите ми.
НАЗАД