Признание: аз съм възстановяваща се анонимна ревла. Ронех сълзи за общо-взето всичко – от това някой да нарани чувствата ми, да забравя врящите спагети върху котлона, някой да нарани чувствата ми, реклами, снимките от сватбата ми, празна пощенска кутия и... някой да нарани чувствата ми. На практика съм доста чувствителна. И разбира се, ако ме наречете чувствителна, ще се разплача.
Въпреки това майчинството, което превръща спокойните и уравновесени майки в подходящи пациенти за всяка лудница, всеки път, в който видят умаляла пелена или бездомно котенце, имаше обратния ефект върху мен: превърнах се в робот. Сълзите си отидоха и на тяхно място се появи стресът. Вместо да плача за първите стъпки, аз се притеснявах, че децата ми прохождат прекалено късно. Преживявах всеки момент от първите години на майчинството претоварена с мисли дали „правя нещата правилно“, дали „се грижа достатъчно добре“ и дали „оценявам всеки момент с децата си“.
Често добронамерените лелички в супермаркета минават покрай мен в супермаркета и виждат количката ми с 5-годишно дете, висящо на една страна и пеещо песнички за Мики Маус, 2-годишно, което пищи, защото е пропуснало следобедния си сън, не обича магазините или просто защото е 2-годишно и малко бебе, което е забило главата си в раменете ми, увито в бебешкото кенгуру и спускащо сочна лига върху чисто новата ми блуза. Заедно с тях забелязват и голямото ми следродилно коремче, което се показва там, където всъщност трябва да се срещат блузата и дънките ми. Тези добронамерени лелички ме хващат за ръка, гледат ме в очите и ми казват „Трябва да си щастлива. Наслаждавай се на това време! Радвай се на децата си!“ и подминават с препълнените си колички със скъпи покупки, които могат да си позволят да заплатят на касата.
Пределно ясен ми е фактът, че изричат тези думи с най-добри намерения. Тези жени искат да насърчават младите майки да прекарват цялото си време с децата си, защото те никога няма да бъдат малки отново. Това не е новина за никого. Но елементът, който изглежда пропускат, е че не съм спала от близо 4 месеца, съпругът ми работи извънредни часове, а колата ни се нуждае от нови гуми, които по просто не са по джоба ни в момента.
Младите майки не са просто в „майчинство“. Те преживяват сезон на трудности, опити да свържат двата края, следродилна депресия, загуба на близки, преместване в нов дом, създаване на нови приятелства, тревожни обаждания с лоши новини и ядене на храна, сготвена преди три дни.
Веднъж баща ми ми каза „никога няма да забравиш скромното начало“. И беше абсолютно прав.
Най-малкото ми дете навърши 4 миналата седмица. И роботската ми същност избухна в сълзи онази вечер, когато го завивах в леглото ми. Съпругът ми, изненадан от моя плач, слушаше как хлипах и казвах колко много ми липсва това да са бебета, че страдам, защото вероятно никога повече няма да има 4-годишно дете в нашата къща и как на практика никога не съм се насладила изцяло на скромното начало. Как просто не съм оценявала всеки един момент.
Но колкото и да беше уплашен от мен, той намери силите да ми напомни как навлизаме в съвсем нова ера в родителството. Как сме на възраст, в която създаваме спомени заедно с децата си. Нашите 8-, 5- и 4-годишно са достатъчно големи, за да стоят край огъня с нас, независимо, че е трябвало отдавна да са в леглото, да си правят палатки от юрганите, да четат „Хрониките на Нарния“ и да хвърлят камъчета в езерото. Това са събития, които те ще си спомнят и когато са големи.
Дали искам да се бях насладила на всеки един момент от тяхното ранно детство така, сякаш часовникът ни наблюдава постоянно? Може би. Но времето се движи еднакво бързо за всички нас. Да, трябва да се радваме на бебетата си. Но също така трябва да им се радваме и когато са в предучилищна, трети клас, основното училище, гимназията, когато се женят и когато самите те един ден имат деца. Това са нещата, които са наистина ценни.
- Кристи Елкинс, майка на три деца
НАЗАД