Това не е измислена история! Всичко наистина се случи точно така!
Стоях на ъгъла на Витошка и Патриарха и се наслаждавах се на българското Шанз Елизе, което в огромната си част още беше строителна площадка. В далечината слънцето нежно галеше жалкото подобие на фонтан, докато уличните кучета кръстосваха тротоарите и се оглеждаха параноично, сякаш планираха обир на месарски магазин. Имах среща. Представете си най-красивото момиче на света... Е, нямаше да се виждам с нея, но и моята дама си я биваше. Казваше се Стефка. Учела маркетинг в УНСС и била от Самоков. Само това знаех за нея.
Докато си чаках, зад мен спря Лада Нива със затъмнени стъкла. Не й обърнах огромно внимание, докато отвътре не се почука на стъклото. Обърнах се и задната врата се отвори. Миг по-късно получих силен удар в тила и полетях напред. Някой ме натика вътре, върза ми ръцете със свинска опашка и ми нахлузи качулка на главата. Колата потегли рязко.
- Какво правите, бе?!
- Вместо да ми отговорят, ме изтупкаха в далака.
- И от другата страна ме сърби. – Стори ми се, че казах нещо остроумно, но никой не се засмя.
- Мълчи, е! - Сряза ме тежък глас със силно изразен диалект. Мамка му, това е било капан. Знаех си, че няма как интересът на Стефка да е бил истински. Предният ден бях гледал как отвлякоха Шерлок Холмс, който само по завоите и миризмите знаеше къде точно са го завели, затова реших да опитам същата маневра. Ама как да стане? Постоянно ми смърдеше на пица, дюнери и трева, а с толкова избягване на дупки, бях сигурен само в едно - не сме се телепортирали никъде и още сме в София. След малко усетих как рязко се спускаме надолу. Това е някой подземен гараж! Опитах да се разкрещя и да си освободя ръцете, но отново ме изплющяха. И то пак на същото място, а този път наистина ме сърбеше от другата страна!
Смъкнаха ме от колата и ме задърпаха като чувал с картофи. Приключих със съпротивлението, още едно юмручище и щеше да ми остане синка. Явно ме качиха в асансьор и щом потеглихме нагоре, бях лишен от удобствата на качулката и свинската опашка. От двете ми страни стояха две абсолютни карикатури на прехода. Висок съм над 190, а огромните им чутури стърчаха с по една над моята. Кожени якета, начетени физиономии, интелигентни погледи. Минимум бакалаври, ако не и магистри. Единият беше с бръсната глава, а другият с дълга къдрава коса, досущ като на най-изтънчените дружбенски коцкари.
- Пичове. - Заговорих аз. - Не знам защо ви е пратил Голдфингър, но аз далеч не съм Бонд.
Къдравият изсумтя и ми заби един токат в корема. Реших да прекарам следващата минута в лежерна почивка на пода. Стори ми се, че видях стотинки.
Не след дълго вратите се отвориха и попаднахме в ужасно дълга стая, пълна с два реда бюра, зад които седяха жени с очила с дебели рамки и прически като от 50-те. Всички тракаха нещо на стари пишещи машини, но когато се появихме спряха и втренчиха погледи в мен. Вече знам как би се чувствал Сашо Роман на събор на Ку Клукс Клан. Главорезите ме съпроводиха до вратата в края, през шпалир от зомбирани погледи. Влязохме.
Моментално забелязах огромен портрет на ел професоре, Юлиано Вучи, възседнал тигър, който ходи по вода. В космоса. На тавана висеше диско топка, под която имаше огромно махагоново бюро. Абе, може и от талашит да е било. Това, че съм такъв дървар, по никакъв начин не ме прави специалист по дървесина. Сложиха ме да седна на зелена пластмасова табуретка. Не знам кой дизайнер е проектирал това интериорно изчадие, но със сигурност Чарли Шийн би го посъветвал загрижено да спре с наркотиците. Предполагам, че за допълнителен драматичен ефект, домакинът ми седеше с гръб на гигантско червено кресло, като от едно риалити предаване.
Пълно мълчание. Чува се само драскане с химикал. Ама ич ми не е, седя си и си трая кротко, като неподготвен третокласник, чието контролно проверяват в реално време и който с трепет в душата се надява да не му пишат слаба оценка. Изведнъж се чува глас. - В краката, в устата, на хората в душата, а сега ще ида, да видя мусаката. Столът се завъртя и какво да видя? Криско!
- Уо, да. Уо, да. Болярската схе'а, братчет. Добре дошъл в централата на ДС. - Заговори той.
- ДС ли? Държавна сигурност? Че тая служба не сгъна ли заедно с комунизма, бе? Ако ще ме вербувате, държа да бъда агент Джак Бауър и да получа служебна Астра.
Може би щях да съм доста изненадан от това присъствие, ако не беше феноменалната рима, с която бях посрещнат. Бях крайно разочарован. Надявах някой застарял генерал да ми предложи да му изпера някой друг лев.
- Защо съм тук? - Попитах аз.
В следващия половин час слушах или най-гениалния или най-малоумния монолог на света. ДС не било абревиатура на Държавна Сигурност, а на Дийп Седакшан, някакъв конгломерат на илюминатите, регионален директор на който бил Криско. Отговарял за Балканите. В текстове му имало закодирани послания за контрол на съзнанието, патент на обергрупенфюрера от Втората световна - Густаф Хайзенщрасен Санта Мария Де Суоза, първият немски бразилец, затова били толкова популярни и всички тийнове ги цитирали. Съвсем скоро ДС щели да реализират плана си за световна доминация. Криско ставал министър-председател, Люлин - член на НАТО, а Теленор - отново Глобул, понеже хората си знаели, че са на Глобул, и като изведнъж някакви си Теленор започнали да им звънят за неплатени сметки, ставало пълен миш-маш и баба гануш. Новата столица щяла да бъде родното му Габрово, а студентския град го местели директно на Слънчака, барабар с чалготеките. Минно-геоложкият щял вече да изучава само модерен бг рап, хип-хоп и R&B, а за ректор слагали Лейди Би. През цялото време си мислих, че халюцинирам, но пулсиращата болка от масажа на главорезите, ми припомни, че не е така. След като Криско завърши разказа, извади от джоба си един портативен Тетрис, заяви, че щял да поставя нов рекорд и каза на онези да ме разкарат.
- Добре де... Защо? - Трябваше да има някаква логика в цялото това безумие. - Спря нета и ми стана скучно. Казах на тия лумпени да ми доведат някой. И да не си посмял да разкажеш за случилото се, че ще стане лошо и няма да бъде "било к‘вот било".
Изхвърлиха ме от колата на Лъвов Мост. Приземих се в една огромна локва, с която изпръсках мрежестия чорапогащник на един травестит с крака на римски пехотинец. Той ме изгледа кръвнишки и започна да крещи.
- Какво правиш, бе?! Сега как ще протостурвами, бе?
След това му изречение очаквах Карбовски да изскочи отнякъде и така да ми натика камерата в лицето, сякаш ще ми прави ирисова диагностика.
- Съжалявам, аз... - Ама кой ще те чака, братко? Онзи директно ме подпука с чантето в тимберицата, а колежките заприиждаха. Само това ми липсваше - да ме пребият травестити. Тръгвам да бягам из малките улички, а те хукват да ме гонят. Чупят се токчета, лъщят неонови поли, хвърчат перуки, майката си трака. Тичам и рева. Ту от смях, ту от страх. Повярвайте ми, галопът на прайд от травестити, който ви преследва, е едно от най-смешните и същевременно най-страшните неща, които може да видите в живота си. Някак успявам да избягам и да стигна до вкъщи. Заключвам вратата, хвърлям калните дрехи, където ми падне и влизам в спалнята, за да си намеря хавлия. Зад гърба ми вратата се тряска силно, а зад нея стои Стефка. С тесла в ръка.
Мамка му.
Текстът на Димитър Калбуров бе включен в Пощенска кутия за приказки. Вижте видеото тук:
Обновена - 22.12.2014 г.
НАЗАД