Стените, зад които крием себе си

За общото между величествените сгради и хората или защо за да влезеш, най-важно е някой да пожелае да ти отвори вратата.

Много обичам да се разхождам из София със слушалки в ушите. Просто така, вървя и си мисля. На София й отива да звучи като нещо вечно и красиво. Защо не Бийтълс. Лени Кравиц. Стинг. Обаче нали знаете колко са тесни тротоарите срещу Руската църква. Недостатъчни да поемат бързащите тълпи в обикновен делничен следобед. Преди дни минавайки оттам видях, че тълпата този път е прекалено голяма. Оказа се, че са туристи. Поне 50 човека, азиатци, които се бяха набутали и аз не знам как на два метра от тесния тротоар и се пресягаха един през друг, за да снимат. Какво толкова има там, казах си аз. После се обърнах и видях църквата. Наистина е красива. Понеже всеки ден минавам покрай нея отдавна не я забелязвам.

Наистина я гледаха с възхищение. Малко по-късно ги засякох пред Народния театър. И него го гледаха с погледите, които тази величествена сграда заслужава, но скоро не бях виждала от някого от обкръжението ми. Хората сме странни същества. Свикваме с всичко. И с хубавото, и с лошото. Може би трябва да сме благодарни в някои моменти. Но в други не.

Красивото, което спираме да забелязваме

Не се ли отнасяме понякога към всичко ценно и красиво в живота си като съм Руската църква? Първият път, когато я видиш, ти се струва божествено красива. След време пак си знаеш, че е красива, нямаш време да й обръщаш внимание, понеже вече някак си й се нарадвал, без да си даваш сметка. Накрая минаваш оттам и дори не я забелязваш.

Така правим понякога и с тези, които обичаме. И които обичат нас. В началото се чувстваме най-големите късметлии на света, че имаме щастието да заспиваме и да се будим заедно и даваме всичко от себе си, за да споделим колкото се може повече време, емоции и преживявания. После свикваме с тях, добре ни е и не искаме нищо да се променя, но ако може без много усилия от наша страна.

А накрая се налага нечий друг влюбен поглед да ни припомни колко прекрасен е всъщност този, когото имаме в живота си.

Хората често приличат на сградите и в други отношения. Някои са лъскави, модерни и хващащи окото като онези бизнесцентрове на най-шумните булеварди с големи черни стъкла от пода до тавана и странни конструкции на покрива. Всички искат да влязат в тях и някои наистина усещат, че там са на мястото си. На други им липсва уютът и спокойствието от малките улички, в които се чувстват по-добре, и си тръгват. Трети пък разбират, че дори да звучи готино и цял живот са мечтали за този лукс, всъщност не от това имат нужда.

Други са като старите, достолепни и все пак някак кокетни постройки по жълтите павета, които те карат да се възхищаваш на всеки детайл в тях и колкото повече опознаваш, толкова повече ти се иска да останеш завинаги. Защото всичко е изпипано и си е някак на мястото. Няма прекален блясък, в някои ъгълчета дори откриваш прах, който не ти се иска да е там, но понеже си заслужава си готов да го избършеш с иначе чистия ръкав на пуловера си, само и само после да се радваш, че малките недостатъци са изгладени и всичко е както трябва.

Сградите и хората, в които колкото и да ти се иска не можеш да влезеш

Някои хора обаче ги гледаш винаги с възхищението в очите на азиатците. Те са като Народния театър, но на тъмно. Заглеждали ли сте се колко е красив вечер? Величествена сграда, която носи величествен дух и излъчване. Светлини, фонтани и тишина, която се нарушава само от шума на падащата вода и смеха на онези влюбени на закътаната пейка, на които не им се прибира и все още пият бира.

Гледаш го отвън и виждаш съвършенството във всеки един сантиметър. Дори да не е лъскава и модерна сграда, тя е прекрасна по много други начини. Обаче понеже е вечер, не можеш да влезеш. Остава ти само да я гледаш отвън. Да гадаеш как точно изглежда отвътре и да искаш повече от всичко да разгледаш всеки детайл. И въпреки, че не можеш да си сигурен какво точно се крие зад стените, просто усещаш, че е красиво. Всичко, което виждаш те кара да вярваш, че няма как да е друго. Усещането, когато го погледнеш казва достатъчно.

Ако го видиш през деня и влезеш за някоя постановка не е точно същото. Сградата е същата, дори по-красива отколкото си си я представял, но чувството е друго. Така е и при хората.

Когато не можеш да разбереш какво крие някой зад дебелите стени, които каквото и да правиш са непробиваеми за теб, го искаш повече. Надничаш в него като през малки прозорчета в таванското помещение и се мъчиш да го наредиш като пъзел в главата си. И в този момент дори да можеш, не искаш да си никъде другаде. Но не се получава.

Защото в една сграда, най-важното нещо е вратата. Ако тя е затворена, какво има вътре, не е от особено значение. При хората това значи, че най-важното е да те пуснат да влезеш. Да те допуснат до себе си. Защото там най-ценната част е тази, която не можеш да вземеш, ако някой сам не пожелае да ти я даде.

А времето често ни учи, че ако прекалено дълго една врата стои затворена за нас, е по-добре да не се отваря.

Явно не е тази, в която ще се чувстваме добре. Явно мястото ни не е там, щом се налага да се бутаме през нея.

Учи ни и друго. Че дори да имаме най-прекрасния човек до себе си, ако не полагаме достатъчно грижи за връзката си с него, след време ще се гледаме с безразличието, с което гледах иначе великолепната Руска църква, просто защото съм свикнала да я виждам всеки ден и да я приемам като част от фона. Само че, ако веднъж си позволиш любимият ти човек да се превърне във фон, никога после няма как да бъде същото.

НАЗАД