Бързо намерих отновo пътя към химикала и тетрадката, към теб в мислите. Днес ми се разказват истории. Иска ми се да бъда изслушана, докато не изкажа и последната си мисъл – единственият начин да се освободя от скучната токсичност, която светът ми предлага под формата на любов.
Ти си като нежния полъх на пролетен вятър, красиво излияние на обичта. Морско дихание, носещо след себе си аромат на мечти, солени сълзи и щастие. Танц, предизвикващ лава от чувства. Обрат, запълващ глухите стени на душата ми. Песента, която гони досадната самота. Огледало, отразяващо целия свят.
Ти си толкова много за мен, че не ми се крие повече. Днес не важат лошите мисли, днес значение имат само желанията – колкото и противоречиви да се струват те на разума. Днес се връщам в спомена, когато за първи път любовта си позволи да замрежи погледа ми, да кацне на сърцето и да прилъже мислите в капан. Там, когато невинната чистота на представите се сливаше изкусно с нереалния образ на синьото в очите ти.
Днес съм в деня, когато погледите ни се сключиха без знанието за бъдещата разруха. Днес обичам както преди, когато съмненията не тичаха боси
по парещите кратери на знанието. Единствено звукът от цигулките на
надеждата намира пролуки към съзнанието. Химикалката не познаваше горчивината и здравият натиск, а хартията – описанията
за разбитите сърца и вкуса на сладко-киселите сълзи.
Днес съм в онзи миг на еднократно щастие, смях, танц с правилата на живота и потъпканите принципи. Книгата на спомените се разгръща с оживлението на ослепителни усмивки, подадената за пръв път ръка, първото стихотворение, първата прегръдка, първият сън и първото разочарование. Паузата на чувствата, която си дадох, за да усмиря ветровете на желанията си, днес отново гласи течаща.
Ето такива истории се борят да намерят еднопосочен път към
съзнанието ти. Да усетиш залива на вътрешните ми мисли. Разкривеният почерк се излива гладко по редовете, очите са неудовлетворени, а отзвукът няма значение. Оставам сама и несподелена, неразбрана. Ала красивото танго на думите иска възмездие. Творчеството е будно винаги, когато сърцето се намира в нестихваща буря от болка и неосъществими копнежи. Душата се самолекува в часовете на безцелно блуждаене и съзерцание на небето и звездите.
Сякаш днес не пиша аз, а една твърде дълго потискана моя страна. И, когато я пусна, тя няма да спре да преследва и слива лъжата на реалността. Такива редове се раждат във вълнението на отминалите спомени. Желанието всичко да е различно насища същността със смелост и оптимистични мисли. Днес е ден за празно мечтаене и танго с думите на любовта.
Автор: Виктория Генчева
НАЗАД