Винаги съм считалa, че добре разгадавам характерите на хората, но дори аз съм ставала плячка на хора, които са били прекалено умели със своите тактики на манипулиране. Страдах, лекувах и се научих и в миналото успявах да се сбогувам. Успях да продължа напред, да изтласкам мислите, които продължаваха да пълзят в непосредствените моменти след сбогуването, добра съм в опитите да забравя. Но има нещо, което винаги се случва, когато стигна до точка на затваряне... човекът, с когото се сбогувах и след когото продължих, намира начин да се промъкна обратно в живота ми.
С приятели, които от време на време са доказали, че приятелството им е едностранчиво, или с мъжа, който продължава да се връща наоколо, за да види дали все още може да ме манипулира. Наричайте го меко сърце или се възползвайте от съмнението, но суровата ми реалност е, че по някаква причина все пак допускам тези хора обратно. Тези „приятели“ се нуждаят от мен, липсва им всичко, което съм направила за тях, липсва им как се забавлявахме заедно и как можеха да ми се доверят. И мъжът, о онзи нарцистичен човек, който някак си преодоля всички мои бариери. Казва, че ме обича, че го допълвам и как винаги копнее за мен. И цикълът щеше да се повтори.
Когато затваряме главата за взаимоотношенията, невинаги е лесно, както си мислим, заради добрите спомени. С тези хора ни свързват преживявания, споделихме истории, трудности и триумфи, тайни и обич. Ако наистина ни е грижа за тях, ще бъде предизвикателство да го имаме предвид, когато се сбогуваме и да премахнем спомените. Най-важното е, че ще бъде предизвикателно, но необходимо да вземем обичта, която някога сме имали към тях и да я прехвърлим обратно към себе си.
Борих се с това години, като винаги исках да дам втори, понякога и трети шанс. Но нещо се промени в мен по-рано тази година. Всяка мисъл, всяка идея, дори всяко съмнение, перфектно изравнени, когато отидох на онова вдъхновяващо пътуване, и най-накрая стигнах до точката на достатъчност. Най-накрая разбрах, че се бях уморила от емоционалните мъки, през които тези хора ме прекараха, уморена от чувството, че съм използвана. Уморени от игрите им, от подхранването на егото им, от възприемането ми като наркотика, от който се нуждаят, само за да повторят същото болезнено поведение. Получих яснота и разбрах реалността на тези ситуации. Взаимоотношенията не могат да бъдат принудителни и когато ти си тази, която винаги работи за тях, в крайна сметка ще изпиташ бърнаут, ще се изцедиш емоционално. И знаех, че този път беше различно. Този път, когато се сбогувам, ще е окончателно.
Ето истината за сбогуването... невинаги трябва да бъде словесно. Понякога е толкова просто като това да си тръгнеш, а за мен това се оказа най-въздействащо. Просто се отдалечаваш, прекъсваш контакта и не отговаряш. Не го бъркайте с изчезването, помислете, че се отдалечавате като естествен начин да се дистанцирате от ситуация, която вече не ви служи. Спомняйте си, че колкото и да е трудно да се сбогувате с някого, когото сте обичали, като му позволявате да се отнася лошо с вас, губите част от себе си. Най-важната връзка, която някога ще имате, е тази със себе си, и никой не си струва да застрашава това.
Така че това съм аз, отказвайки се да загубя себе си заради някой, който не ме заслужава. Това съм аз, решавайки, че благосъстоянието ми е по-важно от всеки, който не заслужава да бъде в живота ми. Това съм аз, избирайки никога да не се сбогувам със себе си, със щастието си или с човека, в когото имам толкова голям потенциал да се превърна. Така че, вместо това, това съм аз, сбогуваща се с теб. Сбогом за добро.
НАЗАД