Трагедията на "добрите" момичета: Защо дъщерите често се превръщат в майки за собствените си майки

„Бях на шест. Мама плачеше. Гладех я по ръката и ѝ повтарях, че всичко ще бъде наред. Вече знаех как да утеша възрастен човек.“ Такива истории съвсем не са рядкост.

Децата, които още на шест години умеят да утешават възрастни, да ги ободряват емоционално, да ги подкрепят и обслужват, като пораснат, често се озовават в кабинета на психотерапевт и признават: „Толкова съм уморена. Постоянно усещам, че трябва да съм силна. Нямам право да се предам. Уморена съм, но ако спра, всичко ще се разпадне.“

Ако това чувство Ви е познато – сякаш от дете не сте имали право на слабост, защото някой е трябвало да държи в ръце този дом, това семейство, тези нерви – най-вероятно Вие сте се превърнали в емоционален родител за своята майка. И твърде рано сте започнали да играете ролята на възрастен.

Когато детето порасне твърде рано

Когато майката не се справя с емоциите си, когато бащата си тръгне или просто се дистанцира, когато възрастните изговарят тревогите си на глас – детето улавя всичко това мигновено. Особено чувствителните деца – най-често момичета – започват да търсят начини да запазят връзката с майка си. За едно малко дете това е от изключителна важност – да съхрани тази връзка, защото нейната загуба се усеща почти като смърт.

Така се задейства обръщането на ролите. Когато възрастният се отказва от отговорността, а детето я поема върху себе си. То започва да следи за настроението на майка си, да отгатва кога да се приближи, кога да мълчи. Престава да капризничи, не изразява нуждите си, не плаче. Неговата нова задача е — мама да се чувства добре. Дори това да означава напълно да прекъсне връзката със собствените си чувства.

Защо поемаме чуждата, майчината отговорност?

Важно е да разберем: детето не иска да бъде герой и да спасява света или майка си. Това е негов начин да оцелее — опит да задържи поне някаква форма на привързаност.

В един идеален свят майката трябва да бъде тази, която понася и управлява емоциите на детето. Но когато това не се случва, когато детето е принудено да понася емоциите на майка си, то „пораства“ неестествено. Бързо и рязко, много преди да му е дошло времето. Така се формира онова, което в психологията се нарича фалшива зрялост.

Такова дете мие пода отлично, справя се с всичко в къщата, грижи се за по-малките, помага в кухнята, не създава сцени. То е „удобно“. Получава похвали. Но не за това какво е по същност, а за това какво е станало, за да угоди на другите.

Всеки път, когато едно малко момиче поиска да изрази себе си – емоционално, импулсивно, истински, по детски – вътре в нея се задейства тревога: „Ако сега бъда себе си, ще загубя мама.“

Тази връзка се крепи на крехко вътрешно споразумение: „Трябва да бъда идеална, за да ме обичат“, „Нямам право на грешка, защото грешката само ще докаже колко съм лоша.“

Как фалшивата зрялост в детството се отразява на живота в зряла възраст?
До момента, в който такова момиче порасне, тя вече има зад гърба си десетилетия опит: тя умее да бъде нужна. Никога не си позволява да бъде слаба. Страхува се да греши, защото грешката за нея не е просто пропуск, а присъда: „Аз съм лоша.“

Навън тази жена изглежда перфектно. Всичко е под контрол — дом, деца, работа, отношения. Тя успява, справя се, помага, приспособява се. Не се оплаква. Но вътре в нея е съвсем различно. Там има тревога, която не може да се изключи. Там е страхът, че ако изведнъж не се справи, всичко около нея ще се разпадне. Там има напрежение, което не отшумява дори по време на сън.

Трудно ѝ е да поиска помощ, трудно ѝ е да каже „не“, дори когато е уморена или болна, трудно ѝ е да се покаже слаба пред собствения си мъж. Защото цялата ѝ система се крепи на едно: трябва да е силна. Трябва да държи всичко под контрол. Не може да се отпусне. Да, но това не е сила. Това е вид защита. Това е нещото, с което живее от детството си.

Това е основният вътрешен конфликт. Защото „перфектната“ жена носи броня. Но ако тази броня бъде свалена… Това е почти невъзможно. Не е ясно какво ще се случи, ако ѝ позволят да плаче. Ако допусне грешка. Ако спре да контролира чуждите емоции. Ако най-накрая избере себе си.

За да намери изход от този затворен кръг на преживяванията, първо трябва да открие тези фалшиви вътрешни убеждения и внимателно да започне диалог със себе си с въпросите:

• Какво ще стане?
  Какво ще стане, ако не контролирам?
• Какво ще стане, ако не измия чиниите за цялото семейство?
• Какво ще стане, ако не отгатна какво искат от мен?
• Да, ще бъде страшно. Но наистина ли е всичко това, което си въобразявам?
• Наистина ли майка ми няма да се справи, ако отказвам да идвам всяка събота и неделя?
• Наистина ли съпругът ми ще престане да ме обича, ако не върша всичко перфектно?
• Наистина ли децата няма да могат да живеят без моите напомняния и контрол?

Когато този контрол бъде пуснат, всичко изглежда по различен начин. И изведнъж се оказва, че нищо ужасно не се случва. Просто на пода лежи една кърпа. Просто майка сама си е поръчала лекарствата. Просто детето си е взело уроците — може и да не са с перфектна оценка, но са направени самостоятелно. И ето, че около силната жена се случват неща, които тя не контролира и това е ОК.

И вътре за първи път — тишина. Тази жена вече може да бъде свободна, обичана, може да бъде себе си.

Не можем да се върнем в онова детство, в което не сме получили подкрепа. Но можем да ѝ я дадем сега — на себе си. Можем да погледнем към вътрешното си момиче — без упреци, без натягане, без изисквания, а просто да попитаме: как се чувстваш? Какво искаш? От какво имаш нужда?

И ако познавате себе си в тази история — това не е ваша вина, нито слабост. Това е вашата история за това как сте се научили да оцелявате.

НАЗАД