Била съм на кръстопът. Не съм сигурна дали трябва да ти простя всичко, на което ме подложи, за да си осигуря спокойствие, или трябва да игнорирам всеки твой опит да се свържеш с мен.
Не искам да имам нищо общо с теб. Не искам да чувам гласа ти, дори и да искаш да се извиниш. Не искам да виждам лицето ти, макар и да е изписано съжаление на него. Не искам да съм в позиция, в която можеш да ме нараниш, защото знам, че можеш пак да го направиш, макар и да се кълнеш в обратното.
Мисълта за теб ме подлудява. На лицето ми се появяват сълзи и усещам болка в корема си.
Би било много по-лесно да живея без теб, отколкото да се изправя срещу всичко, което донесе във връзката ни без аз да съм искала. По-лесно е да те блокирам, да се правя, че не съществуваш, отколкото да призная колко ми липсваш. И това точно направих.
Реших, че това е за мое добро, че е правилния изход на случилото се. Често все още се чувствам така. Без теб се чувствам свободна, толкова добре не се бях чувствала от много време.
Освен това, ти провали всичко. Ти ме нарани. Теб виня, не вини мен. Можеше да оправиш нещата отдавна, но така и не се реши. Това няма нищо общо с мен. Няма причина защо да се чувствам виновна. Нямаш добра и основателна причина да се опитваш да говориш с мен отново.
Естествено, сърцето ми не търси причини. Макар и да ме накара да мина през Ад-а, все пак понякога искам да се върна при теб. В тези дни се чудя дали е здравословно за мен да се правя, че не си съществуваш за мен. Не мога да ти се доверя отново, но мога ли да ти говоря? Мога ли да намеря помирение с теб след всичко, което се случи?
Пожелавам си да спася сърцето си. Пожелавам си да изтрия всеки един хубав момент, който сме споделяли. Пожелавам си да престана да се интересувам от теб и да ми пука за теб вместо да се преструвам, че не е така.
Не искам да взимам решения, за които ще съжалявам, но не съм сигурна за кое решение ще съжалявам повече. Ще съжалявам ли, че съм те допуснала обратно в живота си?
НАЗАД