Мила бе като залепена за прозореца. Гледаше с упоение снегът навън. Големият бял сняг, който валеше на парцали. Искаше да е навън, да си играе в снега. Да се въргаля и да се намокри, да се пързаля, да си направи снежен човек. Мама и тати не й даваха да излиза. И така, Мила бе обречена да си стои цял ден с гувернантката, докато мама и татко бяха на приема на госпожа Такева.
Мразеше да стои сама с гувернантката си Матилда, тя беше доста скучновата. Постоянно се опитваше да я кара да учи и да чете. А милата Мила искаше просто да си играе навън в снега.
Иначе Мила бе кротко дете. Чаровно дете, с трапчинки по двете бузи, богато въображение и доста таланти. Бе взела красотата на майка си Едит и интелекта на баща си Игор. И слава богу, че бе така, си казваха роднините. Още когато се роди, тя стана звездата на богатото семейство, в което бе имала късмета да се пръкне. Бе русо и синеоко бебе с най-изящните порцеланови черти на света. А в усмивката й сякаш се бе събрало цялото слънце.
„Красавица” – възкликна баща й още в родилното, когато я пое в ръце. Той бе горд с прилива на красиви гени в иначе грозната им, но богата фамилия. Майка й също бе горда. Усмихваше се глуповато и изморено. Общо взето майка й само това умееше – да се усмихва. Майката на Мила не говореше пред хората (освен за Шопен, за когото бе чела в Уикипедия), майка й бе идеалната вещ, допълваща иначе щастливото семейство Горанови. И така, Мила растеше обградена с много любов, класа и лукс. Гледана като цвете, уникално по рода си, тя не бе лишавана от нищо.
И ето че сега й забраниха да излиза в снега. Мила се цупи, сърди, въргаля по персийския килим, скуба русата си коса, пълни със сълзи сините си очи и всичко това безрезултатно. Накараха я да си остане в къщи. Тогава тя реши да си отмъсти, като се промъкна в спалнята на родителите си и започна да рови из дрехите на майка си. И там я намери Матилда. Намери малката, навлечена с черен сатенен корсет, обута в ботуши с 14 см токове, говореща за Шопен. За Мила това бе детско забавление, но за нейната гувернантка това бе шок.
Познаваше „интелекта” на майката, познаваше и самата Мила. Знаеше, че детето освен невероятно красиво, бе и умно. И сякаш сега виждаше предначертан пътя на малката Мила. Матилда знаеше, че децата копират родителите си. Трябваше да направи нещо, докато не беше станало късно. Взе малката в ръце, съблече от нея неестествено големите дрехи и я прегърна. И тогава започна да й говори. За живота, за красотата, за книгите, за дрехите, за любовта. Разговорът приключи доста след като всички останали си бяха легнали. Малката Мила попиваше казаното. Тя не можеше да повярва, че има хора, които са и красиви, и умни. Тя знаеше, че мама е красива, тати умен. Мила просто искаше да бъде като мама, а сега знаеше, че може да бъде и като двамата.
На другия ден снегът вече не я вълнуваше. Тя разбра кой е Шопен. Матилда й го изсвири. Тогава Мила решително влетя в кабинета на баща си. Заяви по детски с най-чаровната си усмивка, че иска да свири на пиано. Баща й за малко не падна от стола. Обеща й още утре да доведе учител и Мила да започне уроци.
13 години по-късно Мила Игорова Горанова бе главен концертмайстор на Виенската филхармония. Критиците твърдяха, че единственото по-приятно нещо от това да слушаш Мила, бе да гледаш Мила. Тя бе безпардонно красива и безапелационно талантлива. И винаги, винаги помнеше думите на Матилда : „Красотата, мила Мила, е нищо без ум...”
НАЗАД