Книгата "Всички можем да летим" на Мадлен Алгафари вече е на седем (много успешни) години. А на 3 ноември към писаното и казаното вече ще има и танц. Спектакълът на Нина Козина и „Арт денс“ „Всички можем да летим“ ще „разкаже“ стиховете-послания с езика на тялото. Ето какво сподели Мадлен Алгафари за този проект:
Лесно ли приехте идеята за такова продължение на книгата?
Много, много приятно ме изненада тази идея! За мен самата сцена е стара слабост – имам театрални години в живота си, танцови, така че е нещо много мое! Колкото до тялото – аз все пак се занимавам с психотелесна терапия – единственото направление в психотерапията, което разглежда душата и тялото като единство и работи и с двете като терапевтични инструменти. Думите казват, а тялото показва – звучи даже като превъзходна степен – ПО-казва! Така послaнието влиза през повече сетива!
Има ли стих или фраза, които си представяте и искате балетистите от „Арт денс“ да покажат по точно определен начин на сцената? Бихте ли им дали съвети или искате хореографията да е изненада за Вас?
Ще се изненадвам! Всеки прочит на това, което съм писала, ми е любопитен. Понякога е много различен от това, което аз самата съм имала предвид, но това е естествено. Човек вижда и чува това, което е на неговата честота. Изумена съм от красивите снимки и много любопитна да видя целия спектакъл! Подозирам, че ще плача много. Аз съм ревлива, когато се вълнувам!
Определяте книгата си „Всички можем да летим“ като „психотерапия в рима“, защото езикът на поезията е най-близък до езика на душата. Танцът е още по-древен като изразно средство, обаче познаваме ли ние възможностите му? Преди е имало балове, хора, вечеринки, които освен всичко друго са били и обмен на енергия – какво сме загубили с промяната им?
Когато танцувах в „Денсинг старс” постоянно повтарях, че съм на терапия. Някои мислеха, че е някаква шега. Говорех съвсем сериозно. Движението е живот. А всяка мускулна група в тялото ни е свързана с определена емоция. Имаме мускули, отнесени към доверието и недоверието, към рационалния контрол, към гнева и т.н. Аз работя с танц и по време на груповите терапии и от години виждам трансформиращата и очистваща функция на танца. През тялото могат да се променят и емоциите и мисленето! Не мисля, че е закърняла тази традиция, дори напротив – виждам как всички напоследък ходят на народни танци, на салса, на бейли денс, на кизомба! Това е едно от лесно достъпните и универсални терапевтични средства!
Какви според вас са читателите на „Всички можем да летим“ като светоусещане и дали танцовият спектакъл на 3 ноември може да разшири този кръг?
Повечето са жени, защото жената повече има вкус към поетичния език, но и немалко мъже ме четат. Имам доста имeйли и от мъже. Все са хора, които са по-широко скроени, усещащи свободата, сетивни, копнеещи за себеизразяване, мечтаещи! Аз им казвам „хората от ятото”!
Има школа в психологията, която твърди, че душите и телата ни са болни, защото не се движат, като движението се тълкува като промяна. Наясно ли сме как да се лекуваме сами или поне кога е време за промяна, помощ и съвет?
Движението е синоним на живот. Стагнацията, застоят, статичността – на смърт. Тялото ни може да бъде само тук и сега. Душата може да пътува в миналото, заради „незатворени” врати, в бъдещето – заради тревоги. Това е една от причините за болестите. Танцът за мен събира душата и тялото на едно място и тогава преживяването е пълно, пълно, пълно!
Не, не сме наясно как да се лекуваме сами, уви! Затова вероятно съществува професията ми. Но стават все повече осъзнатите хора и вярвам, че човекът на бъдещето ще може да се лекува сам. А времето за промяна е винаги! Във всеки един момент, дори когато на човек му се струва, че е напълно ОК, дори и тогава може да растe, развива, помъдрява, стига да е отворен и да търси.
Може ли една книга или един спектакъл като „Всички можем да летим“ да промени нещо или някого, да бъде начало на движение или промяна?
Всичко може да е спусък за промяна – стих, мелодия, поглед. Имам много такива писма, потвърждаващи, че много хора са променили нещо, благодарение на книгите ми. Аз самата съм най-голямото доказателство. Когато пиша, те първо мен променят и лекуват.
Все по-често четем и слушаме как болести няма, че душата и умът могат да излекуват тялото. Има обаче диагнози, за които това не важи – спектакълът „Всички можем да летим“ например, иска да подкрепи „пеперудените“ деца. Те, за съжаление, не могат да бъдат излекувани. Какво може да им помогне тогава?
Когато преди години започнах сътрудничеството си с организацията на хората с редки болести, очаквах да срещна отчаяни хора, именно защото няма още измислен лек за тяхното заболяване. Изненадаха ме много. Те бяха по-борбени и вярващи от много други мои клиенти. Вероятно липсата на открито лечение (което не означава липса на лечение!) ги прави по-отговорни в личното търсене, по-отворени към холистичния подход с множество т. нар. алтернативни методи. Казвам „така наречени”, защото много от тях са по-древни и доказано ефективни от тези на физичната медицина. Аз лично съм го изпитала на себе си, а и го виждам в професионалното ми ежедневие, че преди всичко лекува вярата. Ние имаме сила да излекуваме всичко, единственият ни проблем е, че нямаме осъзнатост за това.
Болест като булозната епидермолиза „заключва“ децата, а и родителите им, в нараненото тяло. С танцовия си спектакъл „Арт денс“ се опитва да им даде кураж и подкрепа, макар че не може да промени положението им. Има ли нещо, което да даде криле в такава ситуация?
Да, убедена съм, че има нещо, което може да помогне и намали остротата на симптоматиката, а защо не и да я премахне – това е умението за регулиране на границите. Кожата е нашата материална граница. Когато в поведенчески план се научим да регулираме границите – отстоявайки територия, привличайки, доверявайки се докрай при преценка, проблемът ще бъде разрешен на поведенческо ниво и няма да се соматизира. Тялото винаги буквализира символи. Свръхчувствителността ни, когато светът нахлува в личното ни пространство, може да се изяви и на телесно ниво. Много кожни заболявания носят тази скрита психодинамика.
Литературата и семинарите как да станем по-добри и по-щастливи стават все повече, защо тогава хората стават по-нещастни? Не търсим ли все повече ритуал, готова фраза, която да ни „купи“ щастие, и какво губим, докато ги търсим?
На това е посветена новата ми книга „От „кaкво ще кажат другите” до „какво избирам аз”. Ще я представя преди спектакъла във Варна. Там много говоря за щастието, за класациите по щастие. Щастието и нещастието са еднакво естествени в нашата биполярна вселена. Неестествено е, когато от неосъзнатост не виждаме собствената си отговорност за това да сме щастливи или нещастни. Но повече по темата можете да намерите в книгата.
Колко вяра е необходима, за да полетим?
Колкото едно зърно вероятно, както пише и в Библията, но вероятно достигането до тая възможност иска време. Важното е, че душата може да лети във всеки един миг, в който го поискаме.
Какво непременно искате да видят, да разберат и да запомнят хората, които на 3 ноември ще видят спектакъла „Всички можем да летим“?
Че ако общуваме открито и честно без страх, ако изразяваме автентичните си преживявания, ако съблечем маските и останем по „себе си”, ако не само казваме, но и се показваме, автоматично ставаме по-летящи! Това означава да сме истински! Всички копнеем за истината и тя магнетично ни привлича, когато я усетим с радарите си. Но е абсурдно, че се иска смелост, за да сме естествени. Това е първата ни природа. Тя винаги е здрава. Втората – тази на фалша, преструвките, лъжата, несвободата – е болната!
НАЗАД