Никой не трябва да се сблъсква с такъв сърцераздирателен момент сам-самичък.

Животът ми се срина, когато чух тези две думички - “Няма пулс”.

Никой не може да те подготви за този момент. Няма думи, които могат да те успокоят, но въпреки това се вглеждах във всяко лице и виждах съжалението в очите на всички.

Трябва просто да стоиш и да поемеш цялата мъка от загубата.

Около петия месец от бременността се успокояваш. Дадена ти е фалшивата надежда, че всичко ще бъде наред, защото си преминала несигурното първо тримесечие. Когато достигнах до третия месец, нямах никаква представа каква силна мъка ме очаква малко по-надолу по пътя.

Не съм омъжена за бащата.

Забременях, когато се срещнахме за първи път. Първоначалният ми план не беше той да стане татко на детето ми, но предполагам, че подсъзнателно съм го разбрала. Когато си на 33 и си необвързана, осъзнаваш колко малко време ти остава да имаш дете. И на тази възраст е приемливо да имаш извънбрачно дете - поне е по-приемливо, отколкото беше преди няколко десетилетия.

С него имахме такава химия помежду си, каквато не бях усещала от много време.

Беше спокойно и наистина простичко. Ако не знаех, че току-що сме се запознали, щях да предположа, че се познаваме от години. Ако не бях забременяла в онази нощ, предполагам, че с него щяхме да се обвържем. Може би щяхме да оцелеем като двойка… а може би не… но никога няма да знам, защото за краткия период от 6 месеца видях истинското му лице - и гледката не беше красива.

Знаех, че съм бременна преди тестът да го потвърди. Имах силна майчинска интуиция. Също така знаех, че този мъж не е човекът, който ще наричам свой съпруг.

И все пак бях решена да направя всичко, за да предотвратя случването на онова, което интуицията ми вече знаеше, че ще стане.

Казах на бащата, че съм бременна точно преди Великден. Знаех, че няма идеално време да съобщиш на 27-годишен мъж, че животът му ще се промени за толкова кратко време, колкото отнема да напишеш едно съобщение.
Предишната седмица си бяхме писали да се видим отново, но това така и не се случи.

Това беше началото на много обещания, които той не спази. Опитах се да не му пиша за новината, но действията му попречиха на това да му я кажа очи в очи, затова той научи чрез съобщение.

Отговорът му беше типичен за всеки незрял мъж. И не очаквах нищо по-различно от още неспазени обещания за кратко време. И въпреки това все още го желаех!

Макар и да ми даваше всички знаци, че е безотговорен, все пак си падах по него. Отчасти заради първоначалната ни връзка… от друга страна заради Ксавие Елиът, синът, когото очаквахме.

Знаех полът на бебето, защото в третия месец откриха допълнителна околоплодна течност около врата му, която показваше генетично заболяване. Ако можех да се върна отново в деня, в който откриха тази течност, щях да кажа на лекарите, че не ме интересува дали тази допълнителна течност означава Синдром на Даун или друго генетично заболяване.

Не би имало значение за мен какво му има на бебето - щях да го запазя при всички положения.

Бях сама на всеки един ултразвук, на всяко едно изследване.

Бащата не искаше да осъзнае, че “ситуацията” е реалност, затова избягваше да се сблъсква с нея.

Докато стомахът ми растеше, а сърцето ми набъбваше от любовта към нероденото ми дете, същото се случваше и с надеждите ми, че бащата ще дойде. Толкова силно исках да видя човека, който си мислех, че е, през първата нощ, в която се срещнахме. Но той никога не се появи отново... или може би тази незряла версия всъщност беше истинското му Аз?

И тогава дойде денят, в който разбрах, че съм изгубила миличкия си Ксавие, още преди да го видя за първи път.

Научих го в деня на 3D-скенера си, на който присъстваха семейството и приятелите ми. Лежах и гледах на огромен екран бебето и дори и аз успях да видя отоците.

Стомахът ми се сви, докато си мислех: “Това не изглежда добре”.
След известно време, което ми се стори като цяла вечност, лаборантката (която ми беше приятелка) ми каза: “Трябва да отидеш да те прегледат, не долавям пулс”.

Тогава тялото ми се включи в режим “Оцеляване”.

Съзнанието ми преминаваше през толкова много детайли и моменти, в които си мислех, че усещам Ксавие да се движи. “Не го ли почувствах да мърда току-що? Или беше преди седмица? Две седмици? Тя греши, трябва да греши”.

Толкова много мисли, толкова много въпроси, на които нито тя, нито аз можехме да отговорим.

Позвъних веднага на лекаря си и бях инструктирана да отида по спешност в родилното отделение на Университетската болница в Охайо. Още тогава знаех, че това няма да бъде просто преглед и вероятността да ми кажат нещо различно беше минимална. Имах огромния късмет, че една от най-добрите ми приятелки ме придружи.

Когато пристигнах в болницата, вече бях разказала историята си на всички нови хора, с които се срещах. Всяка сестра, която идваше, се опитваше да ми говори и ако приятелката ми не беше с мен, вероятно щях да им кажа къде да отидат с техните приказки. Бях там заради една-единствена причина и не ми се слушаше как минават дните им.

Първият лекар влезе и опита да намери пулс, а аз си мислех: “Толкова ли е трудно да се улови?”.

Колкото по-дълго ме караха да чакам, толкова по-дълго ми се налагаше да се справям с неща, с които не исках да се сблъсквам. Лекарят каза, че се нуждае от второ мнение и за щастие (или нещастие), следващата докторка беше по-бърза. Тя потвърди, че Ксавие е починал, най-вероятно преди седмица-две. Точно по това време бях правила ужасяващите амниоцентеза и хорионбиопсия, на които така и не исках да се подлагам.

И точно тогава сълзите, които изчакваха търпеливо в мен, излязоха бързо и яростно. Разбира се, че първото нещо, което си помислих, беше как ще се справя с това? При това сам-самичка.

Следващото нещо, за което си помислих, беше бащата, който беше получил това, което искаше. Беше си пожелал всичко това да приключи и желанието му се сбъдна.

Попитаха ме дали искам раждането да бъде предизвикано или да се подложа на дилатация и евакуация - процедура, подобна на дилатация и кюретаж, но малко по-различна поради факта, че съм в по-напреднал етап на бременността. Знаех, че ако родя, вече бушуващите ми хормони ще се удвоят и не мислех, че мога да се справя да видя бебето си така. Затова избрах по-малкото зло в ситуацията.

Премахването на Ксавие беше насрочено за три дни по-късно.

През тези дни се чувствах като измамничка да ходя където и да било, изглеждайки бременна.

Затова честно казано се зарадвах, когато дойде моментът за манипулацията, защото хората щяха да спрат да ме питат как върви бременността ми. Един човек от поддръжката на кооперацията ми ме попита как съм в същия ден, в който научих, че съм изгубила Ксавие.

Не знам кой беше по-огорчен - аз или той, когато зададе въпроса си и получи отговора ми.

В деня на процедурата, основните ми инстинкти за оцеляване бяха обострени до краен предел, а съзнанието ми просто искаше всичко да приключи.
Искаше ми да се върна отново в месец февруари, когато бях в най-добрата си форма някога и се запознах с таткото за първи път, за да мога да пренапиша историята и да направя различен избор. Молех се да върна времето назад и никога да не го срещам. Молех се Ксавие да бъде все още в мен и да ме рита, за да усещам, че е в безопасност отново.

Толкова много емоции, толкова много мисли. Човешкото съзнание не е редно да минава през толкова много крайности.

Но в тази ситуация, единственото, което можех да правя, беше да мисля.
Толкова силно се нуждаех от таткото, без значение какво изпитваше към мен и Ксавие - единствено исках да ме държи в ръцете си и да ме остави да си поплача. 

Докато аз преминавах през Ада, той се държеше сякаш нищо не се бе променило. Дори не беше казал на семейството и приятелите си. Никога не съм мразила някого толкова силно през живота си, а в същото време силно ме бе грижа за него.

Когато си бременна, привързаността, която изпитваш към таткото е плашеща, особено в такава несигурна и объркваща ситуация като моята.

Беше изминал месец, откакто Ксавие си отиде.

Бяхме готови с кремацията, взимането на урната и колиетата. Таткото, който отсъстваше от всичко друго, всъщност се включи в планирането на кремацията. Което ме изненада.

Още повече се изненадах, когато закупи колие и за себе си. Колие, което без съмнение ще седи в кутия в гардероба му и за което никога повече няма да се сети.

Към всички майки - не оставяйте на хората да ви казват нещо различно: вие сте майки, просто трябва да изчакате, за да подържите бебето си. Но един ден ще държите в ръцете си него или нея и когато това се случи… дръжте го силно в прегръдките си и не му позволявайте да си отиде.

Изцелението за мен започва сега.

Сърцето ми бе разбито от случилото се и от отсъствието и липсата на подкрепа от страна на таткото.

Подутият ми корем почти се прибра, а Майката Природа бе така мила да ми напомни бързо, че вече не съм бременна.

Спонтанните аборти и ражданията на мъртви деца са теми, за които рядко се говори или пише, затова исках да споделя историята си, за да може жените в подобна ситуация да знаят, че не са сами.

Ако искате да поплачете, плачете.

Ако искате да крещите на Господ, крещете му.

Искате да ударите нещо? Ударете го!

Извадете на показ гнева и чувството си на безсилие, защото ако не го направите, тези емоции ще се проявят по най-нездравословните начини. Дайте си колкото време ви е необходимо - няма определен срок, в който да тъжите за загубата на бебето си.

Не плаках много през първата седмица. Изразявах болката си като ходех на фитнес, защото се нуждаех от разпускане. Но в крайна сметка, сълзите бяха единствения начин да се отърва от всичко. Дори и да означаваше да плача с дни, трябваше да се случи.

Все още се счувам скована, сякаш това беше просто сън.

Единственият човек, който трябваше да бъде до мен и да държи ръката ми, не го направи.

Но ако тази силна мъка ме научи нещо, то е, че обичам себе си достатъчно много, за да премина през немислимото - дори и това да означава да го направя сама.

НАЗАД