Величието на Родината

Винаги съм вярвала в себе си. Още като дете имах увереност в силите си. От малка имах идея за себе си, имах идея за пътя, по който ще вървя. И пътя ме отведе там. В страната на неограничените възможности. В страната на лицемерието и фалшивите усмивки. И тогава вярата ми ме предаде. Седях скапана от работа на притихналия плаж и гледах залеза. Обмислях пътя си. Сякаш не стоях на плаж, а на кръстопът. Чудех се накъде да потегля. Чудех се дали да се предам на залеза и да остана. Много неща ме теглеха назад. Роднини, любов, минало, спомени. Много неща ме караха да остана. Пари, сигурност, спокойствие. Зарових пръсти в топлия пясък и отпих от студената бира. Миналото... Можех ли да го оставя. Можех ли да се претопя. Да претопя корените си в тази страна. Сетих се, че няма да съм единственият емигрант, избягал от България. Сигурно стотици хора преди мен са стояли на този кръстопът. Коя посока да поема? Къде ми е вярата?

Събуди ме неспокойствието на човека до мен. Разтърках сънено очи и погледнах през прозореца на самолета. Кацахме! Облаците се разбиха на прах и пред мен изникна летището. Сърцето ми трепереше от вълнение. Исках да разкопчая колана и да скоча през прозореца. След нервното чакане и гонене на куфари, след бързата раздяла с познати и приятели аз излязох на терминала. И тогава я видях. Братовчед ми я бе качил на рамене и тя оглеждаше с любопитен поглед тълпата пред нея. Познах я въпреки че я бях виждала само на снимка. Любопитни и живи сини очи, руси къдрици прилежно скрити под зимна шапка и малки, още неукрепнали краченца. Тя бе кацнала на раменете на баща си и приличаше на ангел. Аз се спуснах към тях и прегърнах огромният си батко. И тогава малкият ангел протегна нервно ръце към мен. В момента, в който я прегърнах, осъзнах, че съм поела по правилния път. В колата, по пътя към вкъщи, Теди ми показа как се разкопчава колана на детското й столче, показа ми русите си къдрици, няколко пъти ме целуна звучно, опита на вкус пръстите ми, обувките си и с любопитните си сини очи спечели сърцето ми. Завинаги...

Питаш ме дали си заслужава това, че съм се върнала. Заслужава си. Само някой, който е бил навън, знае какво е да се завърнеш. Не в бащината къща. А,при семейството си. При едни любопитни сини очи, които са част от твоя живот, още преди самият ти да си го осъзнал. Защото величието на родината е в нас. Величието на родината се крие в самите нас. Когато хората са се борели за свободата на България, те не са възприемали усилията и жертвите си като величие. Те просто са искали децата им да растат спокойни и щастливи. Те просто са искали децата им да растат свободни. Величие ли е и ние да поискаме това за нашите деца? Не мисля. Родината - това са нашите деца. Родината - това сме аз и ти. Децата на България трябва да получат шанса да се родят и да израснат в България.

Винаги съм вярвала в себе си. Имала съм усещане за посоки и път. Винаги съм искала да пътувам и да опознавам света. Знам и вярвам, че ще пътувам още. И знам, че винаги ще се връщам. Наречете ме сантиментална, идеалистка, глупачка. Аз просто знам къде ми е мястото. Мястото ми е тук в България. Тук, където срещнах най-красивите сини очи на този свят...

НАЗАД