Всеки, който е изгубил нещо, което е смятал за своя собственост, накрая разбира, че нищо не му принадлежи

"Из дневника на Мария от деня, в който тя се запозна с швейцареца:

Предчувствам, че съм на път да взема неправилно решение, но грешките неизменно съпътстват нашите действия. Какво иска светът от мен? Да не поемам рискове? Да се върна там, откъдето съм дошла, без да имам смелостта да кажа да на живота?

Веднъж вече сбърках, когато бях на единайсет години и едно момче ми поиска да му услужа с молив; още тогава разбрах, че понякога не ни се предоставя втори шанс и е по-добре да приемаме подаръците, които светът ни прави. Рисковано е, разбира се, но нима рискът е по-голям например от този да катастрофира автобусът, с който пътувах четирийсет и осем часа дотук? Ако трябва да съм вярна на някого или на нещо, в такъв случай трябва да съм вярна първо на самата себе си. След като търся истинската любов, ще трябва най-напред да се изморя от посредствената любов, която срещах досега. Малкото житейски опит, който имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия — както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил нещо, което е смятал за своя собственост (на мен ми се е случвало толкова пъти), накрая разбира, че нищо не му принадлежи.

А след като нищо не ми принадлежи, тогава не си струва да си пилея времето за неща, които не са мои; по-добре да живея така, сякаш днешният ден е първият (или последният) от живота ми".

Откъс от "Единайсет минути", Паулу Коелю

НАЗАД