Всяка прилика с действителни лица и събития... е възможно да е случайна. И обратното. Септември. Две хиляди и някоя година.
Уговорката ни е за 20 ч. на спирката на Плиска от страната на хотела. Пристигам към 19:52 със спокойна крачка, което е доста нетипично за мен, защото аз винаги бързам и никога не подранявам. Имах огромно желание да й взема поне едно цвете, но успях да се сдържа. Вероятно щеше да е някак прибързано, все пак това официално не беше среща. Седнах на пейката и забих нос в телефона. Минута-две по-късно й чух гласа.
- Ехо!
Как изобщо успя да ме локализира и познае толкова бързо? Дали не е чакала някъде отстрани, за да ме огледа? Не е невъзможно, но едва ли. Не й подавам ръка, а я прегръщам. Е, не по крайно любовен начин, по който се прегръщат хората, когато се изпращат на Централна гара, но не и небрежно приятелски. Не успява да скрие, че е изненадана от този поздрав. Честно казано не беше планирано, а просто така ми дойде. Щеше да ми бъде някак неестествено само да й подам ръка. Не знам защо.
Барът, в който щяхме да ходим бе тематичен. Работата е там, че всъщност аз я харесвам от много, ама много години, но преди може би една-две ни бяха запознали в него. Е, тя тогава не ме отрази и се съмнявам, че ми запомни името, но въпреки това имаше известна доза романтика да се видим именно на това място.
Седнахме на нещо като диванче с висока маса и си поръчахме вино. А, така... Нали я харесваш от години и отдавна си мечтаеш да получиш шанс? Хайде, говори сега, отворко, да те видим какво имаш да кажеш! Не помня за какво си говорихме, но времето летеше. Срещата ни беше в осем, нали? Кога стана десет? Кога свърши тази бутилка с вино? Кога стана единадесет? Откъде се появи тази втора бутилка? Откога стоим толкова близко един до друг? Дали заради виното, или защото започнахме да се усещаме един друг, в даден момент си разказваме най-лични истории от живота. От онези гадните, които разказваш победоносно, защото са минали, а ти все още си тук. Ебаси, кога стана дванадесет? И от колко време седим на пет сантиметра един от друг? Защо просто си мълчим и се гледаме? Защо това не е неловко, а приятно? Защо не мога да мисля за нищо друго, освен за това колко много искам да я целуна? Защо събирам смелост вече половин час? Защо не се дърпа назад, а продължава да стои на един дъх разстояние? Защо бедрото ми е допряно до нейното и това не я смущава? Защо изобщо го мисля толкова? Ще я целуна. Сега или никога. Правя го. Не ме изблъсква, а ми отвръща. Усмихва се. Сякаш отново е леко изненадана, а пък аз не знам къде се намирам. Доскоро не съм си и помислял, че може да излезем, а току-що я целунах. Това не е истина. Сънувам.
Кога стана един и нещо?! И този тъп бар защо не е денонощен?! Останали сме само ние, а сервитьорките разчистват и се надяват да си ходим. Не, не искам тази вечер да свършва.
- Искаш ли да се разходим?
- Хайде!
Краят на септември е, но като по поръчка времето е прекрасно. Неописуемо топло като за един през нощта. Това не е случайно. Няма как да е случайно. Бяхме си взели бутилката вино и бавно се разхождахме.
- Сега ще ти покажа забележителностите на квартала.
Хубаво ми е. Не. Много ми е хубаво. Разхождам я на мястото, на което съм израснал и й разказвам за всеки детски спомен, за който не съм се сещал от десетилетие.
- Ей тук имаше детска градина едно време. И аз съм я посещавал като малък. Или всъщност май беше ясла. Не съм сигурен за това, обаче със сигурност ей точно там имаше беседка. - Спирам, за да я целуна. Защото искам. И защото мога. Тя ми позволява и после заговаря.
- Може ли да те прегърна? – Що за въпрос ми задава? Ако ми предложеше 1000 лева или да ме прегърне, без да се замислям, щях аз да я прегърна. Стиска ме с все сили, от което чак ми изпуква някой друг кокаляк.
- Харесва ми енергията ти. – Казва го толкова непринудено и искрено, че сякаш се инжектира под кожата ми. Сякаш ми заби юмрук в корема, изкара ми целия въздух, а когато успях да вдишам, дробовете ми се изпълниха с нея.
Чувствам, че мога да прескоча цяла жилищна сграда с подскок от глезен. Това случва ли се наистина? Не сънувам, нали? Иска ми се да я хвана за ръка, но само и подавам лакът, за който да се хване. Не смея, шубе ме е, макар в момента да ми се струва, че да вървя до нея, без да я държа за ръка, е милион пъти по-необичайно, отколкото да го направя. Сякаш не я познавам от пет часа, а от пет години. Що за лудост е това? Минаваме по улици, които през деня са пълни с хора, но сега сме само двамата. Няма дори светещи прозорци по блоковете. Всички спят, а аз искам да ги събудя, за да им се похваля. „Ей! Много съм щастлив!“ Но това ще отнеме много време и вероятно ще доведе до ареста ми. По-добре да я целуна. Целувам я. Тя ме прегръща. Разказваме си един за друг. Смеем се. Най-висша форма на интимност. На открито.
Изпуска изпушената цигара, която не хвърли на земята, а държеше в ръка, докато намери кошче за боклук. Колко е мила само. Прикляка, за да я вземе, а аз не виждам това, което обикновено бих видял при подобна гледка. Първата ми асоциация не е онази... знаете коя. И не, не ми е изгърмял някой бушон в главата. Дори целуването с нея ми действа възбуждащо, но ми е толкова приятно в компанията й, че това не ме кара да мисля за секс. Ужасно непозната емоция. А, да, за какво се замислих, когато я видях да прикляка ли? За това как ли би изглеждала, когато приклекне, за да завърже обувките на дете. Не наше общо, де! Просто дете. Дори на доста романтичен идиот като мен му е рано в такъв момент да мисли за подобно нещо, но определено ми пристигна телеграма, че май съм влю... И преди да успея да довърша този монолог, тя се изправи и ми се хвърля на врата, след което ме целуна. Правилно. Целуването е в пъти по-мъдро решение от мисленето.
Обиколихме квартала и накрая се озовахме на люлките зад блока ми. Наместих се на една твърде малка за мен люлка, а тя седна в мен. Колкото ми беше неудобно, толкова ми беше и хубаво. Още не мога да повярвам, че всичко е действителност. Докосвам я. Целувам я. Тя мен също. И в най-дивите си фантазии не съм си представял, че вечерта може да има такова развитие. И не, не сме пияни. Това опиянение не е плод на ферментирало грозде, а просто... на много силна емоция. Не е физическо. Нищо физическо няма в това, което изпитвам(е). Просто се усещаме. Може ли тази вечер да не свършва? Този миг дори. Да продължи поне още една година, ако може. Ето това тук. На люлките зад блока. Да си седим и да си говорим. Нищо повече.
Ама как лети времето... Вече е 03:55 и тя трябва да се прибира. Пепеляшката с кецове си тръгва. Целувам я за последно и тя се качва на таксито. Прибирам се и съм убеден, че светя по-силно от уличните лампи. Поне така се чувствам. Лягам си ухилен до уши. Утре трябва да стана рано, но адреналинът ми е прекалено приповдигнат, за да заспя. Изпадам в онова състояние, в което нито си буден, нито заспал. Още си с нея, макар да не е нито спомен, нито фантазия. Не е ясно какво точно е. Ясно е само едно. Захапал съм здраво. Ами сега?
НАЗАД