Има милион причини да тая толкова омраза в сърцето си. И всички те се пряко свързани с теб. Самата мисъл, че ти съществуваш някъде там, дишаш и чувстваш ме изпълват с неприязън. Тя ми напомня за болка, която съм изпитвала още от детството ми. За начинът, по който ме използваха мъжете. За начинът, по който ме смятаха за „твърде глупава“, за да видят през стъклената си външност и фалшивите фасади.
Но аз винаги съм се надявала хората да видят шарлатанинът, представен като всемогъщ добронамерен гражданин.
Мъже, ние виждаме през вас! Всяко малко момиче в крайна сметка вижда през огледалото. Вижда пироните, забити по стените. Единствените парчета, които държат огледалото цяло. Същите пирони, които сякаш ти заби в мен, когато ме лъжеше.
Пирон. Метал. Болка.
Когато те оставя да се докоснеш до мен, стомахът ми се гърчи от болка, изпълнена с омраза. Вярвай ми, не ти желая доброто! Не искам да те виждам щастлив и спокоен. Не искам да знам за нищо в живота ти, което се е развило добре. Искам само да забравя как открадна 16 години от живота ми. Тогава се чувствах като риба на сухо, която се бори за глътка кислород и се съмнявах, че някога нещата ще се оправят.
Вярвах, че никога няма да постигна нищо.
Плачех, свита на кълбо на пода и те молех, умолявах те.
Намразих се, защото ти ме мразеше.
Позволих ти да диктуваш моето щастие.
Вярвах само на теб и само твоето мнение беше важно.
Тогава дойде денят! Дойде този момент от живота на момичето, в който то се превръща в жена. Ти ме тласна към този момент и аз се чувствах сякаш пропадам в пропаст. Ти ме бутна от ръба на скалата и ме накара да се науча да летя. Грубо. Бързо. Оказа се, че имам крила, за които не знаех, че съществуват. Тогава трябваше да разбера, че всичко, което си ми казвал, е лъжа.
Защото то е лъжа. Всичко, което си ми казвал някога е долна измислица!
Но дойде денят, в който съзрях. Той дойде заради теб. Бе провокиран заради любовта ти! Бих ли разменила един ден нещастие за човека, който съм сега?
Не!
Ти ме накара да намеря силата си. Ти ме накара да се боря за нещо. Ти ме накара да спра да се моля. Станах от пода. Изгоних болката от сърцето си и излекувах раните, покрили цялата ми душа и причинявани ми от теб в продължение на 16 дълги години.
И затова ти казвам „Благодаря ти“.
Гордея се с всеки сантиметър, който успях да изградя, за да се предпазя от лъжите ти и да ги отблъсна от себе си. Ти можеше и да бе успял да ме скриеш от погледа на хората зад твоето огледало, но аз успях да избягам оттам. Днес, утре, и всеки ден след това ще изграждам и пазя своето собствено огледало.
Благодаря ти!
Никога не съм знаела, че у мен има толкова смелост и сила.
НАЗАД