Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца.
Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинарите си как да се грижат за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали.
Натъжен, царят ги попитал какво им има.
Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора.
Борът агонизирал и се вайкал, задето не можел да ражда грозде като Лозата.
Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като Розата, а Розата плачела за това, че е лишена от силата на Дъба.
На царя също му се доплакало. Тогава, в най-отдалечения ъгъл на градината, видял множество цветя, разцъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост.
Царят се приближил и установил, че фрезиите били по-свежи от всякога.
- Как така растете толкова свежи, далеч от водоскока и вероятно забравени от градинарите ми? – попитал той.
- Кой знае! – отговорили цветята. – Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме фрезии. Ако си искал Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единственият начин да ти благодарим за живота, който ни даде, е да бъдем възможно най-добрите фрезии… И точно това правим.
Сега е твой ред. Тук си, за да дариш уханието си на света, в който си се родил. Просто се вгледай в себе си.
Разбери кой си и не го забравяй.
Няма възможност да бъдеш друг човек.
Можеш да се радваш на това и да цъфтиш, оросяван от собствената си обич, или можеш да повехнеш, самоосъждайки се да бъдеш нещо друго.
Ти решаваш.
Автор: Хорхе Букай
НАЗАД