„Беше първият учебен ден. Ден, в който аз, като учителка, се чувствах нервна, но и развълнувана. Стаята започна да се пълни с новите 4-годишни деца и техните семейства. Момченце и неговата майка се приближиха към мен, усмихвайки се, когато майката представи сина си: „Това е Джонатан”.
- Радвам се да се запознаем, Джонатан. А кой е това с теб? – попитах аз, поглеждайки към майка му.
Той повдигна вежда и каза:
- Просто мама.
Тази вечер, докато приспивах собствената си дъщеря, думите на Джонатан отекнаха в ума ми: „Просто мама.” Просто мама.
През учебната година щях да опозная и заобичам Джонатан и неговите съученици. Повечето от тях бяха привилегировани деца, чиито майки бяха домакини – любещи, грижовни и активни участнички във всички наши извънкласни проекти. Когато наближи Денят на майката, знаех, че трябва да приготвя специална изненада за тези отдадени майки. Намерих очарователен въпросник „За моята майка” и седнах да разговарям с всяко дете, за да попълня анкетата за всяка майка.
- Какво е името на майка ти?
- Не знам.
- Добре, тогава как я нарича баща ти?
- Не знам.
- Къде работи майка ти?
- Тя не работи.
- Какво прави майка ти, докато ти си на училище?
- Чисти бъркотията след мен – каза едно дете.
- Купува ми играчки - отговори друго.
- Чака ме – отвърна едно момиченце.
- Чака те? Какво имаш предвид? – попитах аз.
- Тя ме оставя на училище и чака, докато приключа, за да ме заведе вкъщи.
- Чака през цялото време? – настоях аз.
- Да – уверено отвърна момиченцето.
- Не знам какво прави – отговори четвърто дете.
- Е, сигурна съм, че прави много неща. Например сега, докато говориш с мен, какво мислиш, че прави майка ти?
- Не знам.
- Тогава какво обича да прави за забавление? – попитах аз, вече отчаяна.
- Не знам какво харесва.
Имаше толкова много разговори като този. От целия клас само 3-4 деца отговориха на тези въпроси по начин, който описваше майките им като истински човешки същества – с мисли, чувства и нужди.
У дома аз съм майка, в класната стая играя ролята на майка за 17 деца. Понякога на работа се чувстваш просто като чифт ръце. „Ще отвориш ли това?”, „Ще ми завържеш ли обувката?”, „Може ли да ми донесеш вода?”. Старая се да стана видима за тях като личност, да съм нещо повече от „моята учителка”. Понякога им разказвам лични истории и обичам изненадата по лицата им, когато научат, че аз – невероятно! – не живея в училището.
За повечето хора не е изненада, че децата са големи егоисти и смятат, че светът се върти около тях. Децата все още се учат и затова не бива да ги съдим. И все пак, слушайки някои от отговорите на тези деца, можех да почувствам част от всекидневната болка на всяка майка. Ние често сме недооценени и повечето от това, което правим, остава незабелязано. Нашите деца си мислят, че съществуваме просто за да им служим, може и да не ни го казват директно, но действията им говорят сами за себе си.
Когато присъствието на майката се превърне в нещо толкова обичайно, започват да я възприемат за даденост и тя бавно изчезва като личност. Какво правим и каква е нашата същност често остават невидими за очите на децата ни. Работата на майката е трудна, а често остава недооценена. Независимо от това ние поставяме нуждите на децата си на първо място и оставаме настрана егото си.
Любовта е саможертва. Децата ти те обичат. Те имат нужда да те видят и да те опознаят. А ти го заслужаваш. Затова отдели време да им покажеш коя си, дори да ти се струва, че не проявяват интерес. Защото ти си важна. Може би се чувстваш невидима, но аз те виждам.”
Кейт Молина
НАЗАД