Наложи се да го направя. Нямах друг избор.
Нека обясня защо се наложи да провеся детето си за единия крак насред супермаркета.
Вчера бях в близкия супермаркет. Успях някак си да намеря пазарска количка, която няма нито едно скърцащо колело. Бях толкова горда от себе си. И защото не издавах звуци като хлипащо малко дете, докато минавах покрай стелажите, имах високи очаквания за това пазаруване.
Синът ми Оуен седеше кротко в предната част на количката, а аз започнах да търся картички и покупки за предстоящото парти. Докато подминавах червените балони и ярко зелените и сини пликове за подаръци, забелязах ярките флуоресцентни светлини и приятната музика, която звучеше. Оуен обаче не реагираше. Той беше твърде зает да си играе с колана на количката. Обърнах се отново към стелажа. И за цяла минута кротко се наслаждавах на пазаруването.
Оуен беше тих. Трябваше да се досетя.
Ако сте майка, вероятно знаете, че когато има тишина, е необходимо вниманието на майката. Когато очите ми намериха Оуен, той се промъкваше от седалката си като малко червейче. За кратка секунда, той стоеше в предната част на количката, обърнат назад и опитващ се да се освободи от колана си! За да го хвана, трябваше да го откопчея, за да не се заклещи.
Ако Оуен можеше да говори, знам, че щеше да изкрещи „Свобода!“. Защото в секундата, в която откопчах колана, той скочи. Подскочи с главата напред, опитващ се да се освободи.
И тогава го сграбчих за крака.
Трябваше да го направя. Нямах друг избор. Трябваше да хвана детето си за крака, докато виси във въздуха. Ето ме, държейки 9-месечния си син с главата надолу насред супермаркета.
Подсмихвах се на ум и преди да избухна в смях, започнах да се притеснявам. Ами ако някой ме види? Представих си глас по интеркома: "Луда майка на пътека три. Хванете я".
За щастие никой не видя малката ни каскада.
НАЗАД