Традиция? Моля ви, не ме занасяйте! Ако трябва да бъда откровена, когато бях малко момиче бях наясно, че вероятно някой ден ще срещна правилния човек и омъжвайки се за него, ще трябва да променя фамилията си с неговата, точно както е направила и майка ми, а по-рано и нейната майка...
С напредването на възрастта тази идея обаче сякаш не ми допадаше. Но когато започнах да излизам с мъжа, когото днес наричам свой съпруг, всичко започна да се случва толкова бързо, че отново се замислих над този въпрос. Когато дойде заветният момент и той ме помоли да се омъжа за него, аз се съгласих напълно с идеята да бъда неговото момиче и бъдеща Госпожа.
През месеците, в които бяхме сгодени, се чудех много пъти дали да приема или не фамилията му. Не бях сигурна дали я харесвам, дали звучи по-добре фонетично от моята, замислих се и над това, че ако не я взема, а един ден имаме деца, то ние ще бъдем с различни фамилии... Толкова много въпроси, а аз не знаех какво да правя. Смяната на фамилното ми име ме измъчваше толкова, че се зачудих аз всъщност традиционалистка ли съм или не? Но и тук ударих на греда... И тъй като датата и часа за вземане на решение наближаваха, инстинктите ми ставаха все по-силни, а яснотата по въпроса се изостри: Не, не можех да си сменя името!
Докато планирах сватбата ни, се сблъсквах с всякакви сватбени традиции, които изглеждаха подходящи за всеки друг, но не и за мен. Аз съм феминистка и настоявам да се акцентира върху равноправието между мъжете и жените и правото им на собствен избор. С оглед на това, вземането на каквито и да е кардинални решения, базиращи се на разни обичаи, заставящи жената да няма кой знае какво право на избор, се оказа изключително трудна задача за мен. Искам да уточня, че това, че съм решила да не приема името на мъжа си, не ме прави грешна – просто много от тези жестове и промени ми идват малко в повече. Да се отрека от идентичността си, в името на традицията, за мен е повече от абсурдно!
Аз не мога да се възпротивя на всички сватбени традиции, но поне имам право на избор за тези, които реша да последвам. Така например бях твърдо „ЗА!“ баща ми да ме съпроводи до олтара и не съжалявам за решението си, но що се отнася до фамилията... Станеше ли дума за нея, реших че няма как да направя компромис. През годините аз съм работила усилено, за да наложа себе си и името си в професията, с която се занимавам. Приятелите, колегите, познатите – всички те ме познават с моето си име. Защо изведнъж, заради някаква си традиция, да трябва да го сменям. На всичкото отгоре висенето по опашки и цялата бумащина за смяната на едно единствено име, ми се видяха пълна загуба на време. И всичко това в името на традицията!
В крайна сметка, аз реших да изясня тази важна подробност с бъдещия ми съпруг и двамата достигнахме до извода, че след като аз няма да го направя, той също ще запази своето, въпреки че имаше опция той да го смени. Та нали всъщност никой от нас не изоставя миналото си. Ние просто започваме да градим един нов живот заедно. Ние бяхме, сме и ще продължаваме да бъдем двама души, всеки със своя характер, минало и истории, които обаче са се съгласили да изминат пътя до самия край заедно. Защото най-важното в крайна сметка е не дали ще взема фамилията му, а че имаме честта да се наречем съпруг и съпруга!
Когато след известно време се роди дъщеря ни, ние два дни обмисляхме как точно да я кръстим. И макар тя вече да имаше частица от всекиго от нас, решихме да направим още нещо – избрахме най-прекрасното име, аз дадох първото си име вместо презиме, а той й даде фамилията си.
Аз ли? Аз съм тази, която винаги съм била – и точно в това беше смисълът. С тази разлика, че вече бях най-щастливата съпруга и майка на света!
НАЗАД