С едната ръка се опитвах да закопчая 7-месечното си дете в столчето му за кола, а с другата - да взема обувките си от поточната лента. Можех да видя с крайчеца на окото си как 3-годишното ми хлапе се приближава прекалено близо до ескалатора. Усещах трупащите се хора зад мен.
“Става по-лесно.”
В трескавия си опит да помогна на себе си, двете си деца и всичките ни вещи да преминат през металните детектори и далеч от поточната линия и охраната на летището, не бях сигурна дали тези думи са насочени към мен.
Обърнах се и видях жена и двете й деца. Те нямаха багаж, количка или бебешко кенгуру. Нямаха чанта за закуски, торба с резервни памперси или дезинфектант за ръце. Нямаше и следа от пот върху челата им и не изглеждаха с повишен сърдечен ритъм като мен.
Определено изглеждаше по-лесно.
Попитах на колко години са момчетата и като майка на две, се възползвах от възможността да попитам дали са най-добри приятели - както често си представям и се надявам, че моите ще бъдат. На 10 и 8. И да, най-добри приятели са.
Разменихме още няколко "О, нямам търпение за това" и "О, спомням си, когато бяха на тези години" преди да се разделим и да хванем полетите си. Все още си закопчавах сандалите, когато те вече преминаха покрай нас към изходите.
Умът ми постоянно отиваше на онова място, на което ще бъдем след няколко години. По-приключенските почивки, на които ще сме в състояние да отидем, сутрините, в които ще мога да остана в леглото, докато децата сами си правят закуска, задачите, по които ще мога да тичам, без да се налага постоянно да закопчавам или откопчавам някого.
Да, изглеждаше по-лесно. Но лесното може да дойде по-късно.
Защото точно сега, макар и ръцете ми да са пълни, а умът ми да е разкъсан, имам пухкаво бебче за гушкане, колебливи първи стъпки за очакване, небрежни рисунки за окачване и сладки приказки за лека нощ за четене. И се опитвам да изживея всеки такъв момент, преди да стане по-лесно.
НАЗАД