Защо нямаш оправдание

Здрасти. 

 

Ти си ми приятел и те уважавам. Работили сме заедно. Съученици сме. Или пък пием бира. Или ходим заедно на спорт, все тая. Ние сме приблизително на една и съща възраст и имаме приблизително една и съща история. И ти ме уважаваш, знам. И ти се опитваш да бачкаш честно в тая държава и се дразниш, че заплатата ти не е ок и градският транспорт не идва навреме. И на Плиска пияни таксиджии убиват хора, а по едно време един психар наръга майката на една приятелка 13 пъти и после не го затвориха в лудница, щото нямаше места.

Ти си ми приятел и те уважавам. И точно затова ми е гадно. Искрено гадно, някъде дълбоко в червата. Гадно ми е, че трябва да споря с теб. Гадно ми е, че стоиш срещу мене, поглеждаш ме с оня леко виновен поглед и ми казваш, че няма смисъл от протестите.

 

 

Нека ти кажа и аз – не вярвам на следващите. И на предишните. На никои от тях не вярвам и аз, също като тебе. Но вярвам на себе си и на онея хора, които ме заобикалят на площада. Вярвам, че им е писнало също колкото на мен. Вярвам, че ще гласуват. И вярвам, че при следващите и по-следващите гафове те пак ще са навън. Докато онези се научат, че гафове не се допускат. И не спрат с гафовете. И това ще отнеме много време. Правим го за децата си, не за себе си. Правим го по принцип. За едно далечно утре, което няма дата. В календара го няма, разбираш ли? Не мога да ти кажа точно кога ще дойде, мога само да ти обещая да се боря за него.

Защото това е всичко, което мога да направя.

 

 

Да, така стана. Така стана, защото ти си си у дома. Да, да, не гледай в тавана. За да успее този протест, той има нужда от развитие. Съвсем конкретно развитие при това – той има нужда от все повече хора, които да заливат улиците, за да нямат онези горе повече поводи да се правят, че не ни виждат.

И понеже това развитие не му се случва, протестът прибягва до единственото развитие, което сам, без ТВОЯТА помощ, може да си осигури – парадът. Дьолакроа, Берлинската стена, фенерите… знаеш ги нещата.

Защото това е всичко, което може да направи.

 

 

Факт. Зад всички правителства по света стоят сенчести фигури. Всички политици на света крадат. Но крадат така, че да остава и за хората, за здравето, труда, културата, достойнството им. Крадат с уважение, братле.

И ние това искаме. Крещейки „оставка“.

Защото това е всичко, което можем да направим.

 

 

Вярно е. Вече нямаме исканиЯ, а исканЕ. И то е оставка. Защо така се получи ли? Защото всяко основателно искане, което имахме, беше отхвърлено от правителството. Помниш ли как искаме промяна в изборния кодекс? Е, Орешарката или Станишката, не помня точно кое от лицата на Янус, рече, че не можело така да викаме свършете там работата, пък после си ходете. И ако сме искали оставка, то щели сме да си караме със същия изборен кодекс. Така казаха. И ние приехме. Защото тебе те няма. И те могат да си позволят да казват, че София не е България, че сме 3000, че сме оядени, платени, ГЕРБ-ери, лумпени. И да карат социално слабите, болните, нещастните да се подписват в полза на правителството, докато назначават поредния СИК-аджия на важен пост.

Знаеш ли защо? Защото могат, братле. Ти им позволяваш. Казвам го всеки ден в лицето ти. В многото ти лица. И тогава те ме поглеждат с Оня поглед - малко виновния.

 

 

И докато едни хора са се юрнали дружно да се опитват да дръпнат аварийната спирачка, ти седиш в купето и четеш вестник.

 

Ти си ми приятел и те уважавам. И точно затова ме е срам, братле, срам ме е до дъното на дъното на душата ми.

 

Лирично отклонение: оня ден си позволих да ида на морето за уикенда. Беше ми гузно, още ми е гузно. Но не в това е въпросът. На връщане минахме покрай поля, засети със слънчогледи. Беше привечер.

Слънчогледите гледаха в земята.

 

 

Автор: Elitza Mavrodinova