Мечтателка.
Свободна и независима. Точно като онези, които хората сочеха с пръст и намираха за крайно наивни. Но тя изобщо не беше такава. Притежаваше онази рядка и чиста доброта, присъща на децата. Умееше да се сбогува с всеки спомен, без значение с какво я бе дарил или какво се канеше да й отнеме.
Живееше за неизвестното. Непознатото. Новото.
Живееше за всеки миг, който й предстоеше.
Без страх. Без въпроси. Без очакване.
Намираше някаква мистика в бъдещето, което покоряваше дивата й същност.
Беше от онези, жени, които и цял живот да са пред очите ти, никога няма да ги разбереш напълно. Абсолютно противоречие! Хаос! Цялата изтъкана от крайности. Нейните трансформации не знаеха предела. Тези, които я познаваха я обичаха точно такава – непокорна и никога една и съща. Гледаха на нея като на див звяр, допуснал ги на един дъх разстояние от себе си. Без страх, а само с любов и признание.
И колкото и да се съпротивляваш, не можеш да останеш равнодушен към всевъзможните й образи. И аз не можах. Всъщност не помня дори дали опитах. Колко наивно и жестоко може да бъде влюбването в такава жена. Може да те унищожи и преди да се усетиш вече й поднасяш сърцето си. А тя, нахалницата само това и чака.. Аз й се предадох. Но кой не би?
Дори сезоните завиждаха на нейното непостоянство и изменчивост. Те следваха известно повторение и цикличност, докато за нея повторението беше бич. Човек никога не знаеше колко ще остане този път.
Трудно се обича такава жена.
С мен беше лято. През повечето време. После изчезна. Върна се внезапно за кратко и настъпи пролет. Но после дойде и есента й, а аз вече знаех, че и това ще й мине... Ще изчезне пак и ако се върне трудно бих могъл да я задържа.
И ето я - студена, бяла, небивала зима! А аз ли? Аз замръзвах. Обичах я, но нямах сили да я стопля. Обичах я, но се предадох пред безкрайната й зима. А тя…Тя отказа да се промени заради мен.
Такава беше. Каква е днес - не знам, но ще я позная…
Такава жена се среща веднъж в живота и ако нямаш куража да се изправиш до нея, да я разбереш и приемеш, по-добре не я приближавай. Тези жени не остават и не задържат никого. Те са движение. Подвижни малки вселени…Едва си ги докоснал и тях вече ги няма, сякаш никога не са били тук. Тръгват си с цялата ти любов, а на теб ти остава надеждата, че ще ги забравиш. И че привкуса на целувките им ще изчезне. Като тях.
Трудно се обичат такива жени. А се помнят докато си жив.
НАЗАД