Когато ти кажа, че ми липсваш, не го бъркай с това, че жадувам за теб. В този момент, когато говорим, ми липсваш. Не седя в анцуг, не ям сладолед, желаейки да си тук и животът ми не е незавършен без теб... вече. Не мисля за теб всеки ден, както по-рано. Ти не си спомен, който се появява в главата ми постоянно. Не се чудя къде си или какво правиш.
Когато името ти изскочи на екрана на телефона ми, мигновено се сещам, когато то бе константа. Когато не беше само спомен, а моята реалност. Когато не просто ме остави да си отида без особен намек, че искаш да ме спреш. Но все пак продължаваш да говориш с мен. Дори ми казваш, че ти липсвам. Това е гадно.
Гадно е да пуснеш някого. Да не се бориш за него. Но след това да му казваш редовно, че ти липсва. Не трябваше да ти липсвам. Не трябва да ти липсвам. Можеше просто да ме имаш. Но това беше твоето решение да ме накараш да се чувствам така, сякаш не си заслужавам.
Не си струвах времето ти. Не си струваше да те убеждавам.
Но и в това имам голяма вина. Имам толкова много. Трудно ми е да се справя с егото си. Знам това. И двамата го знаехме, по време и след всеки спор. Моето его е вредно, но гордостта ми унищожава. Не се нуждаех от теб и бях сигурна, че знаеш това. Уверих се, че когато става въпрос за живота ми, аз вземам решенията и ти ще получиш това, което е останало.
Моето его. Моята гордост. Очевидно е, че не мога да го кажа. Не мога дори да ти позволя да мислиш, че може би понякога много ми липсваш и искам да те имам. Че понякога нося пуловери, хапвам сладолед и мисля колко невероятно би било, ако беше тук. Иска ми се да ти покажа всички нови неща в моя свят, които си пропуснал. Това да те пуска е нещо, с което се боря ежедневно.
Това, че ми липсваш, стана толкова естествено, че е просто усещане, което погребвам дълбоко в себе си.
И двамата знаем, че никога няма да се върна при теб със сърцето си в ръцете ти, умолявайки те да ме обичаш. Това беше доста ясно последния път, когато говорихме. Аз съм силна и упорита, за да не виждаш повече вътрешните части на сърцето ми. Парчетата, които се опитвам да залепя. Тези, за които предполагах, че ще се оправят магически след време и километри между нас.
Но не работи по този начин. Разстоянието и времето вършат работа, ако искаш да продължиш активно. Ако желаеш да се отдадеш на работата, за да пуснеш другия човек. За да бъда напълно честна, все още не съм готова. Не съм готова да се преструвам, че да видя името ти на телефона ми или във входящата ми поща не кара сърцето ми да трепне, защото искаш да говориш с мен. Че искаш да разбереш как съм. Че все пак ти пука след всичкото това време.
И наистина това е всичко, което е нужно на егото ми.
Трябва да знам, че аз повлиях на живота ти по същия начин, както ти и на моя.
Така че егото или чувствата ме карат да те задържам? Искам да те чуя да ми кажеш само още веднъж колко страхотна мислиш, че съм. Липсвам ли ти или пропускам начина, по който успяваш винаги да казваш правилните неща?
И двете. Чувствата ми са истински. Трябва да бъдат. И тъй като имам тази вътрешна борба на хартия, това ме кара да осъзная защо ме пускаш на първо място. Моето вечно лутане за това коя съм, какво искам и чувствата ми към теб не са справедливи към теб.
Така че не ми липсваш, жадувам за теб. Жадувам за чувствата, които някога бяха толкова пронизващи и толкова истински за мен. Изглежда като толкова далечен спомен, че почти вече не ги усещам такива. Ти и аз вече не съществуваме. И никога повече няма да е така. Така че засега просто ще ми липсваш. Защото съм точно в този период. И това е добре.
НАЗАД