Голям оптимист съм по отношение на любовта. Може би поради този факт дълго време бях вкопчена в една дълга и болезнена любов. Нещата приключиха, защото така бе правилно и срещнах нов човек, в когото открих спасение и дълго търсената взаимност. Този път романсът беше като заря – неочакван, блестящ, но за кратко. Тези два поредни неуспеха ме отдадоха на регулярните депресия и мрачни мисли.
В опит да избягам от тях отидох на гости на една моя приятелка. Ще
я нарека Мила. Мила е семейна, има малко бебе на четири месеца и син на 5 години. Суматохата в нейната къща действа успокояващо, защото държи вниманието ми далеч от неизбежното самосъжаление. Седнахме да играем една позабравена от мен игра – "Не се сърди, човече". Аз, Мила и
малкият й син. Мъжът й стоеше край нас и стриктно наблюдаваше процеса.
Правилата на играта са много прости. За да започнеш трябва да хвърлиш зарчето и да ти се падне шестица. След това пешките трябва да обиколят полето докато влязат в отредения им коридор и стигнат целта си.
Играейки, аз и Мила, успяхме да изкараме няколко шестици и съответно да извадим необходимия брой пешки в играта. Но на малкия не му вървеше и нямаше шестица. След десетина хода детето се помоли да му дадем една от нашите шестици, но Мила каза не. Така и не му вървеше, толкова много искаше да играе, че се разплака, защото жадуваната шестица не идваше. Аз обмислях да му дам една моя, но майка му беше категорична: „Това е игра, трябва да се научи да губи, а не да плаче щом не успява.” Продължихме да играем. Малкият направи 4 шестици една след друга в момента, в който спря да хленчи. Така битката започна.
По-късно в нас под душа бях налегната от философски мисли. Замислих се, че любовта е като тази игра – прости правила и въпрос на късмет. Някои участници успяват да направят своите ходове, докато други не успяват да излязат на игралното поле. Това натъжава, озлобява понякога, кара ги да искат да се откажат, кара ги да молят за милост и снизхождение, но много трудно разбират, че това е просто игра и трябва да бъде търпеливо изчакан реда. В противен случай приличат на малко дете, което хленчи на майка си.
Много често на любовното игрално поле биваме изместени от друга пешка и трябва да се върнем в изходна позиция и да чакаме своята шестица. Това е съвсем нормално и трябва да бъде прието. Означава, че стратегията ни за игра не е правилна и трябва да се промени, все едно получаваме знак, че сме се отклонили от вярната посока за нас, правим нещата грешно и трябва да повторим опита. Ако не сменим стратегията пешките ни рано или късно ще
бъдат бутнати отново. И така докато не влезем в ритъма на останалите играчи.
Болката калява и променя. Тя е необходимо зло. Никога не знаем коя шестица ще ни даде летящ старт, както и в кой момент можем да бъдем „прескочени”.
Не можем да предвидим вариациите в човешките отношения. Единственото, което може да контролираме е нашето поведение и начина, по който възприемаме моментната загуба, както и до колко едно разочарование е способно да ни отклони от вярата в крайната победа.
На този етап се подготвям моята шестица отново да ме въведе в играта. Този път стратегията ми ще бъде да вярвам в себе си и да имам чувство за собствена стойност, да престана да играя жертвата и да се науча да пускам хора, които не искат да бъдат задържани. Няма да се откажа да играя „Не се сърди, сърце” докато не спечеля!
автор: Ивелина Тошева
НАЗАД