Някога бяхме деца и животът беше песен... Помниш ли?

Колко хубав щеше да е животът, ако в моментите, когато ни доскучае чувахме звънец, който ни позволява да си вземем почивка, за да си поемем въздух. Ей така, от време навреме да излизаме в междучасие от рутината, проблемите, ежедневните гонения и всички останали неща, съпътстващи битието на големите.

Тези дни си мисля колко ми липсва онова начало, което носи със себе си първият учебен ден. Нетърпението по купуването на нови тетрадки и как обичах да ги отварям, за да усещам мириса им. Разпределянето им, надписването... Желанието по случването на този ден, в който щях да се видя отново със съучениците си, за да мога да им разкажа всичките си летни случки и да чуя техните. Да им покажа колко съм пораснала от последния път, в който сме се видели.

Колко хубаво ще е, ако и сега мога да усетя отново онова безгрижие. Задружното бягане от часовете. Джобните, които спестявах, за да си купя любимия диск. Милионите безумни лъжи, които измислях, за да оправдая закъснението си или тоталната си липса в клас. Листчетата, които подмятахме, защото имахме огромна нужда да си кажем всичко сега и веднага, защото не обичахме да слушаме. Правехме това, което искаме. Когато ни беше скучно си личеше, но ние нямахме нищо против. Не се правехме на заинтересовани, ако нещо не грабваше вниманието ни. Бяхме себе си. Понякога това ми липсва. Липсва ми да не мисля. Големите мислим доста и често пъти прекаляваме.

Липсва ми простота на разговор и тази на живот. Два лева джобни бяха достатъчни, за се чувстваме добре, а с цели пет владеехме света. Липсва ми времето на първата любов, на първата глътка алкохол, на първия скандал.

Първият учебен ден слага началото на всички първи неща. Така е било и така ще бъде. 

И сега, когато доста деца са на прага на своя първи учебен ден, единственото нещо, по което изпитвам най-голяма носталгия, са онези големи сърца, които оставихме зад училищната ограда. Това е нещото, което ще ми липсва винаги. Онази невинност и лекота. Липсата на съдене, на доказване, липсата на окови. Останалото е един уютен и топъл спомен, към който винаги ще се връщам с усмивка!