Пожелах...

Да пиша за онези неща, които спират дъха ми. Да пия за онези кошмари, които разбиват съня ми. Да си спомням онези хора, които са ми подавали ръка в тъмното. Да забравя парченцата разбити мечти, които съм разпиляла. Да изчистя калта от ботушите и от душата си.

Да имам смелостта да затворя очи и да призная всичките си грешки. Да простя на себе си, на близките ми, на враговете ми, на родителите ми, на времето. Да зная кога трябва да си тръгна и кога да остана, независимо от всичко. И да, тръгването е винаги по-трудно.

Да имам куража да нарека една любов "бивша" с цялата емоция и заряд на тази дума. Защото прекрасно осъзнавам, че тази любов е точно такава. Да имам мъдростта да превърна едно приятелство в познанство. И късмета да превърна познанство в приятелство... Защото съдбата те среща с различни хора и само времето ги прави значими за теб.

Да се науча да спестявам. Пари, моменти, нерви. За себе си, не за някого друг. Да започна да плувам срещу течението. Нищо, че хората твърдят, че било безсмислено. Да мечтая... Мамка му! На буци, на кубици, на килограми и часове. Да мечтая извън себе си. Да рисувам с поглед цветя по тавана докато съм на работа, да крача уверено към бюрото по труда, да си позволя щастие. Нима не съм го заслужила?

Да съумея да мълча. Да пазя думите за някого, който ще ги чуе. Ще им се радва и ще ги запомни. Да отида на църква и да имам доблестта да погледна човека до мен. Светът е залят от проблеми и на всеки му се налага да живее с тях. Да слушам децата около мен. Да наостря цялото си същество, за да ги чуя. Децата са по-честни от възрастните и имат едно детство. Да се постарая да го запомня.

Да бъда. Въпреки всичко, въпреки всеки. Да плача, защото олеква. Да се извинявам, защото съм сгрешила. Да простя, заради себе си. Да помоля за помощ, защото съм отговорна за живота си. Да продължавам да колекционирам хубави книги. Да се обграждам с хубави хора. Да пия чай често. Да пътувам. Да имам възможността да прегърна всички хора, които са част от мен и моя живот....

Пожелах си.