Представете си младо момче. Той има прекрасна червена коса, дълбоки очи, които се променят от синьо към зелено и чудесно чувство за хумор. Обича животни, пътувания и шоколадов сладолед.
Той беше моят Ангел. Сега e моят Ангел в Рая.
Роди се през 2001 година, девет седмици по-рано и беше ужасно мъничък. Прекара 35 дни в кувьоз преди да се прибере у дома. Дните прекарани с кислородна маска се отразиха на постоянните му зъби – нещо, което никой не знаеше тогава. Не го открихме с години.
Всичко започна във втори клас.
„Защо не си миеш зъбите? Защо са толкова мръсни?“
Въпреки че бяха здрави, имаха много странен жълт цвят. Беше нарочен заради това. Както заради косата, очилата и факта, че беше по-малък от останалите момчета. Всички го оприличаваха на много слаб. Колкото повече растеше, толкова повече ми задаваше въпроса защо хората са толкова зли към него.
„Мамо, защо хората не могат просто да бъдат мили?“
Никога не успях да му отговоря на този въпрос. Опитвах се да го окуражавам той да бъде милият. Казвах му всички неща, които родителите казват на децата си – че е специален, че е обичан, че е умен. Но колкото повече растат децата, толкова по-малко се вслушват в думите на родителите си.Точно тогава се намесва обществото.
През ноември 2013 момчето ми започна да говори странни неща. Беше тормозен от няколко момчета в училище. Започна да говори на мен и баща си, че ще бъдем по-добре, ако него го няма и че не желае да е тук вече. В началото мислех, че преувеличава, но той не спираше. Тогава реших да го заведа на лекар, защото усещах, че има проблем. Започнахме седмична терапия, която му се отрази добре. Поне така изглеждаше.
През лятото на 2014 получих по-добро предложение за работа, но това означаваше, че синът ми ще трябва да смени училището. Обясних му, че това е една прекрасна възможност да промени обстановката и да остави всичко неприятно в миналото. Изглеждаше изнервен, но развълнуван. Тогава започваше осми клас. Запозна се с едно момче, с което се сприятелиха и имаха общи интереси. И в това училище продължиха да го тормозят.
Може би, защото не харесваше нещата, които другите деца харесват.
Скоро започнаха да го наричат „загубеняк“. Разликата беше, че той спря да ми казва за това.
Месец след това, все пак ми разказа какво се случва. Беше се оплакал в училище, но единственото нещо, което го посъветвали, е да избягва другото момче. Не е споделил с мен, защото аз „не мога да оправя нещата“.
„Мамо, не можеш да оправиш нещата...“
Прибрахме се у дома, а той отиде в стаята си. Мислех, че има нужда от спокойствие – нормално е, когато си тийнейджър. След 20 минути се качих, за да го видя.
Тогава го намерих... беше се обесил, без бележка, без намек. Нищо.
Пристигна бърза помощ, линейки, болници. Лекарите направиха всичко по силите си. Обявиха мозъчна смърт. Същата вечер той направи най-големия подарък на света. Органите му бяха дарени на шестима души – той спаси живота им.
След смъртта му, бях изгубена. Нямам много спомени, но помня разговорите с майката на най-близкия му приятел. Разказа ми, че синът ѝ често се прибирал плачейки, защото познавал онзи, който е тормозел моето момче. „Не се учудвам“, казвал той „това момче беше откачено“.
И до ден днешен няма да разбера защо някой може да избере да бъде толкова жесток към друг човек.
Но осъзнавам, че вината е наша. Ние сме тези, които не сме ги научили да бъдат мили и добри. Заблуждаваме се, че щом им кажем да „бъдат мили“ това е достатъчно, но не е така.
Знаех,че трябва да направя нещо. Тогава започнах кампания в социалните мрежи, където всички могат да споделят истории за добротата, която носят или са видели. Кампанията се премести и в училищата, където пред децата трябваше да разкажа историята на детето си, за да знаят.
Днес проектът придоби изключително голяма популярност и се надявам да става още по-известен.
Научете децата си на доброта. Не е трудно. Ще ги направите щастливи! А може и да спасите нечий живот...
НАЗАД