Ако исках най-доброто за себе си, бих се отнасяла към тялото си като към храм. Може би щях да откажа тютюнопушенето. Но ако вярвах в тези добри неща и правех нещата перфектно, бих загубила ума си. Давайки най-доброто от себе си, не е нужно да бъдеш перфектен, но всичко, за което се сещам, е как все още най-доброто от мен съм все още аз, депресирана.
За мен депресията е да виждам всички отговори, но да имам чувството, че не мога да откъсна поглед. Не че искам да го правя, просто чувствам, че никога няма достатъчно време. Сякаш ако не го направя сега, може и да умра. Концепцията за стените е навсякъде и се затваря в мен. Страхувам се от състрадание, но това е единственото нещо, което все още не се е отказало от мен.
Бих искала да вярвам, че доброто и лошото могат да съществуват едновременно. Че лошите времена не превъзхождат добрите. Че лошите са просто човешки времена. Но естеството на депресията ми е, че невинаги ми позволява да чувствам живота по този начин. Това е усещане, че не мога да разпозная положителни емоции. Усещам ги в момента, но когато ги помня, все едно са се случили с някой друг.
Често забравям, че депресията ми ме кара да се виждам в прекалено критични лещи. Чудя се дали нещо е истинско, защото съм наясно, че депресията ми изкривява представата ми за себе си. Но когато се опитам да се чувствам добре със себе си, се чувствам погрешно. Дори да знам, че не е грешно, не мога да „разклатя“ чувства, както мога да „разклащам“ мисли. Те са различни. Мислите са думи, които мога да разопаковам или отхвърля. Чувствата са... чувства.
Плача, когато се сетя за момента, в който се родих. Депресирано ли беше това бебе? Мисля как нещата могат да бъдат различни, ако не бях депресирана. Казвам си, че има по-добри начини да си губя времето.
Помага да говоря с приятели. За всичко. Само да си спомня, че все още мога да обичам хората, ме кара да се чувствам жива. Че хората също ме обичат. Трябва да помня, че човекът, който е чувствал любов, е способен да бъде същия човек, който чувства, че животът е безкрайно мъчение. Помага да си представим бъдеще. Че все още съм способна да правя нещата. Че никой не е нищо. Или да си подремнеш. И просто да направя нещо хубаво за себе си, защото това е, което депресията ми не би искала да правя. Времето, когато съм сама с вселената и депресията не се появява, са може би моите любими моменти в живота. Аз живея за тези моменти.
Депресията ме кара да се чувствам по-малко човек. А когато изляза в света, имам чувството, че всеки може да види облак над мен. Както всички могат да видят колко счупена се чувствам отвътре. Или ако говоря за облака, имам чувството, че всички ме гледат като безпомощна. Но аз не съм такава. Обещавам, че мога да бъда щастлива.
И невинаги е въпрос на това да те интересува какво мислят хората. Аз вярвах, че може би просто ме е грижа твърде много за това. Но бих искала да вярвам, че повечето хора не се интересуват или съдят. Или че не е нещо, което мога да контролирам, така че защо да се притеснявам. Но е друго да почувстваш това. Депресията ме кара да се чувствам сякаш не съм обичана и това се преобразува в това как се възприемам. Което се трансформира в това как смятам, че ме възприемат. Тези мисли не са мои. Но невинаги знам това. Искам да спра да се чувствам така, сякаш съм изложена. Така че търгувам щастието си за безопасност, когато нямаше заплаха за начало.
Не мога да фалшифицирам нещо. И не мога да лъжа. Депресията ми вече ме кара да се чувствам сякаш съм измама заради усещането на положителни емоции. Просто искам да усетя каквото и да чувствам, без да се лекувам сякаш съм пациент.
Ако можех просто да го изключа и да се опитам по-усилено, нямаше да съм тук, да пиша всичко това. Изборът е депресията ми да се разглежда като отделна от мен. Това помага. Но невинаги мога да избирам чувствата си. Ако мога да бъда генерална за секунда, тревожността ми се отразява върху мислите ми, докато депресията ми влияе на чувствата ми. Те се преплитат, сливат и се разделят. Чувствата не са като мисли, където можете просто да кажете, че това не е вярно и да ги изхвърлите. Трябва да седя с тях. Чувствата извеждат мислите на повърхността и тогава трябва да изключвам мислите, когато идват.
Тогава съм останала с добри чувства. И добри мисли. Думата здрава се вписва по-добре. Ставам горда със себе си, ставам смела. Депресията ми иска да се страхувам от чувствата си, но аз просто ги усетих и излязох жива. Подобно е, но по-добре, отколкото когато съм с маска на лицето си. Като че ли просто направих нещо добро за себе си. Като че ли просто се отнасях към тялото си като към храм.
НАЗАД