Спатии и сълзи - Част 17-та

Някой някога ми беше казал, че влагайки сто процента от себе си, се чувстваш жив. Стоях пред дома си с висок кок, коствал ми 20%, опушен грим за 25% и биещото ми, замръзващо сърце, което ги допълваше до 101%. Оставаше половин минута до уговорения час. Къде беше той? И преди мисълта да се запечата в ума ми, зад ъгъла проблесна черния капак на лимузината му. Знаех, че е той, не защото малко хора в България имаха личен шофьор и шампанско за няколко хилядарки в колата си, а защото видях очите му през стъклото. Не можеха да се сбъркат. 

 

Тодор пътуваше много и всяко кътче в очите му разказваше детайл, който няма да намериш в Уикипедия. Детайл, който размътваше ума ти и спираше сърцето. Още щом го погледнеш, знаеш, че е трудно да го задържиш, ето защо коленете ми не спираха да треперят.

 

- Здравей, Мария, красива си. – дрезгавият му глас гравираше в сърцето ми пътя към леглото му, но знаех, че вечерта е важна за него и се стараех да прогоня тези мисли от главата си.

- Черното е твоят цвят. – продължи той, сякаш се стараеше да ги върне на старото им място. – Благодаря ти, че ще ме придружиш, имам нужда от приятел, знаеш, от здраво рамо. 

Почувствах се така, сякаш всеки миг ще извади кенче бира от багажника на колата и ще ме полее с нея „по приятелски”. 

- Човекът, с когото ще вечеряме е арабски бос. Усмихни му се, поговори му за финанси, а аз ще му изтъквам положителните страни на сделката като примери.

- Смятах да вечерям, а не да съм част от компанията ти.

- Моля те, Мария, важно е за мен.

- За мен също е важно да прекарам добре.

- Обещавам ти, че щом подпишем договора, ще те заведа в някой хотел и …

- Това не е достатъчно, не и за жена, която ще завърти бизнеса ти.

- Какво искаш?

Държах го в ръцете си и драсках кожата му с червените си нокти, можех да имам каквото поискам.

- 45% от компанията ти, колкото вложих и в това, което не успя да видиш тази вечер.

- Моля?

- 45% и сделката ще бъде сключена. 

- Дадено.